Вместо да търсим убежище в една връзка, бихме могли да позволим на силата й да събуди онези наши страни, които са изпаднали в летаргия и ни карат да избягваме открития и пряк контакт с живота: да подсили способността ни да се развиваме, като ясно ни показва в кое отношение трябва да израснем.
За да се разгърнат положително отношенията ни, необходимо е да ги погледнем под друг ъгъл: като поредица от възможности да обогатим съзнанието си, да открием една по-дълбока истина и да бъдем хора в най-пълния смисъл на думата.
Чак когато се превърнем в пълноценно същество, което няма нужда от други, за да оцелее, може би ще открием друго пълноценно същество, с което ще споделим онова, което има всеки от нас поотделно.
Това е истинският смисъл на двойката: не спасението, а срещата. Или по-скоро — срещите.
Аз с теб.
Ти с мен.
Аз със себе си.
Ти със себе си.
Ние със света.“
Роберто отново почувства как изненадата го завладява. В съзнанието му се тълпяха идеи и образи от неговото близко и далечно минало. Главата му щеше да се пръсне. Лаура пишеше така, сякаш говореше на него.
„Начин да срещнем самите себе си и да постигнем собственото си преобразяване.“
„Връзката ни прави завършени хора. Струва си… УСИЛИЕТО.“
„Смисълът на двойката е не спасението, а срещата.“
Лаура казваше точно това, което той имаше нужда да чуе, сякаш наистина го познаваше. Всъщност писмото звучеше така, все едно бе написано от някогашния му терапевт, за да го събуди от безкрайната летаргия на неведението му относно смисъла на двойката.
Вероятно Лаура въобще не беше психолог. Може би дори не се казваше така. Сигурно нямаше представа за какво говори, а просто преписваше откъси от някоя нашумяла книга или евтино списание. Това не беше толкова важно. Истината бе, че яснотата на написаното и връзката му с настоящия му живот отново го накараха да се замисли.
Мислеше си за предстоящата среща с Кристина. Как щеше да й предаде с думи наученото…? Нещо в него вече не беше същото, беше настъпила някаква промяна. В това беше сигурен.
Но нима писмото от непознат човек може да бъде такова откровение? Той сам нямаше отговор на въпроса си, но усещаше, че се случва нещо мистериозно и значимо.
Внезапно разбра.
Синхроничност!
Тази беше думата, която бе търсил наяве и насън. Не друго, а синхронизацията на събитията бе предизвикала толкова силно вълнение у него.
Спомни си, че последователите на Юнг също се бяха занимавали с тази идея, според която събитията в живота на човек се случват в синхрон, за да донесат необходимо послание, определено знание, важна възможност.
Припомни си и известната мъдрост, която гласеше:
„Само когато ученикът е готов, се появява учителят.“
Учителят се беше появил. Неговите послания идваха по електронен път и Роберто не можеше да отхвърли словата му. По-скоро не искаше.
Взе категоричното решение да не изпраща онова съобщение до Лаура.
„Синхроничност“, повтори си той, докато копираше писмото в текстовия файл, в който вече се съдържаше предишното съобщение, след което натисна бутона за разпечатване на двата текста.
Докато се взираше в листа хартия, който принтерът изплюваше по негова команда, в главата му се появи нова мисъл. Спомни си за предишните съобщения, които беше изтрил без дори да ги прочете и удари няколко пъти с юмрук по масата.
Припряно щракна върху папката за изтрити съобщения, но тя се оказа празна…
„Синхроничност“, каза си той с надежда да намери утеха.
Глава 2.
Паркира автомобила пред сградата, в която живееше Кристина. Беше необичайно весел. Чувстваше, че е готов да започне на чисто.
Планираше нова среща, нова идея: структурирана двойка с цел взаимно израстване.
Звучеше прекрасно.
Погледна отражението си в огледалото за обратно виждане и изпробва най-хубавата си усмивка. После слезе от колата, отиде до домофона и позвъни на апартамент 4А.
— Да? — обади се Кристина.
— Аз съм — каза Роберто.
— Слизам — отвърна тя.
Роберто се облегна на рамката на вратата и се загледа разсеяно към улицата. Колите минаваха. Някои увеличаваха скорост и изпреварваха онези, които едва-едва пъплеха. И едните, и другите спираха пред светофара на ъгъла.
Помисли си, че и животът му беше такъв: с многобройни събития, които различаваше смътно около себе си — някои от тях преминаваха забързано, други — прекалено бавно, но всички се нижеха като безкраен керван.
„Колко глупаво би било дадено събитие да се спре по средата на пътя, препречвайки пътя на следващите — помисли си той. — И все пак, понякога животът ми сякаш прилича на огромно задръстване.“