„Никой не качва стопаджии в глада“ — предупреди ме старецът с бандажа и се оказа прав. Прекосих целия Луистън — трийсет и шест пресечки до Лисбон Стрийт и девет до Канал Стрийт, минавайки покрай барове, от които звучаха записи на парчета на „Форинър“ и „Лед Зепелин“, изпълнявани на френски — без нито веднъж да вдигна палец. Знаех, че е безсмислено. Минаваше единайсет часът, когато стигнах до моста „Дъ Мът“. Щом се озовах в Харлоу, един шофьор веднага ме качи. След четирийсет минути извадих ключа, скрит под червената ръчна количка до вратата на бараката, а след още десет бях в леглото. Вече се унасях, когато ми хрумна, че никога досега не съм спал сам в тази къща.
Звъненето на телефона ме събуди малко след дванайсет на обяд. Казах си, че сигурно се обаждат от болницата, за да ми съобщят, че състоянието на майка ми внезапно се е влошило и преди няколко минути е починала. Но когато вдигнах слушалката, чух гласа на госпожа Маккърди, която заяви, че проверявала дали съм пристигнал благополучно, и настоя най-подробно да й разкажа за снощното посещение при майка ми (накара ме три пъти да повторя едно и също, докато накрая се почувствах като престъпник, подложен на разпит), след което попита дали искам следобеда да ме закара до болницата. Казах й, че приемам на драго сърце.
Затворих телефона, прекосих спалнята и застанах пред голямото огледало. Срещу мен се изправи висок младеж с набола брада и наченки на шкембенце, което носеше само размъкнати боксерки.
— Трябва да се стегнеш, приятел — каза на отражението си. — Ще откачиш, ако до края на живота си при всяко иззвъняване на телефона си казваш, че ще ти съобщят за смъртта на майка ти.
Разбира се, подобна заплаха едва ли тегнеше над мен. С течение на времето споменът щеше да избледнее — всички спомени рано или късно се заличават от съзнанието ни, ала бях удивен колко реално ми се струва случилото се снощи. Още виждах красивото лице на Строб под шапката, поставена наобратно, цигарата зад ухото му и как при всяко всмукване димът се процежда през шевовете на шията. Още го чувах да разказва историята за кадилака, който се продавал на безценица. Времето щеше да притъпи ярките усещания и да замъгли представата за предметите, но не веднага. Та нали най-яркият спомен беше значката, която бях оставил на шкафчето до вратата на банята. Тя беше нещо като сувенир — във всеки разказ за призраци в ръцете на главния герой остава някакъв сувенир, нещо, което доказва, че случилото се не е плод на въображението му.
В ъгъла на стаята стоеше ракла със старомодна стериоуредба; прерових старите аудиокасети, за да послушам нещо, докато се бръсна. Намерих една с надпис: „Кънтри музика“ и я пъхнах в устройството. Записите бях правил още като гимназист и почти ги бях забравил. Боб Дилън изпълни песента за самотната Харти Карол, Том Пакстън изпя парчето за изгубения си приятел, после Дейв ван Ронк подхвана песента за тъгата, която те обзема, като смъркаш кокаин. По средата на третия куплет ръката ми, която държеше бръснача, застина във въздуха. „Главата ми се мае от уиски — звучеше дрезгавият глас на Дейв, — в корема ми бълбука джин. Докторът рече, че някой ден туй ще ме убие, но не каза кога.“ Ето го отговорът, разбира се. Гузното ми съзнание ме беше навело на мисълта, че майка ми ще умре веднага, а Строб не благоволи да ме поправи — и защо, след като така и не го попитах — но очевидно бях сгрешил.
Докторът рече, че някой ден туй ще ме убие, но не каза кога.
„Защо се самобичувам? — помислих си. — Та нали изборът ми е в съзвучие с естествения порядък в природата? Родителите винаги си отиват преди децата си.“ Онзи мръсник се опита да ме изплаши, да ме изнуди чрез чувството ми за вина, но аз не бях толкова глупав, че да се хвана на въдицата му. В края на краищата всеки се качва на Вагончето на смъртта, нали?
„Опитваш се да омаловажиш вината си. Търсиш начин да се изкараш невинен. Може би разсъждаваш правилно… но когато онзи те принуди да избираш, ти избра да живееш, а майка ти да умре. Колкото и да увърташ, факт е, че пожертва нея, за да се спасиш.“
Отворих очи и се втренчих в отражението си.
— Постъпих правилно — казах. Не бях напълно сигурен в твърдението си, но предполагах, че с течение на времето ще си повярвам.
С госпожа Маккърди отидохме в болницата и научихме, че състоянието на майка ми се е подобрило. Отидохме в стаята й и аз я попитах дали си спомня за съня си за лунапарка в Лекония. Тя поклати глава: