— Смътно си спомням дори снощното ти посещение. Умирах за сън. Важно ли е?
— Никак — отвърнах и я целунах по слепоочието. — Няма никакво значение.
След пет дни я изписаха от болницата. Известно време тя понакуцваше, после се оправи, след месец се върна на работа — отначало на половин ден, след това на пълна смяна, все едно нищо не се беше случило. Аз пък се върнах в университета и се хванах на работа в една пицария в Ороно. Заплащането беше мизерно, но парите щяха да стигнат за ремонт на колата ми. Сега тя ми беше необходима повече от всякога — дори някога да ми е харесвало да пътувам на автостоп, бях загубил всякакво желание за подобни авантюри.
Майка ми се опита да откаже цигарите и за кратко време успя. Ала когато един ден по-рано от очакваното пристигнах у дома за пролетната ваканция, заварих кухнята изпълнена с цигарен дим. Макар че се смути, мама предизвикателно ме изгледа:
— Не мога! Съжалявам, Ал — знам колко го искаш и че цигарите наистина ми вредят, но без тях животът ми е празен. Не мога да ги откажа, само че проклинам мига, в който запалих първата цигара.
Две седмици след като се дипломирах, мама отново получи инсулт — отново в лека форма. Лекарят й чете конско заради цигарите, тя пак се помъчи да ги откаже, ала напълня с двайсет и пет килограма и пак пропуши. Още след първото интервю бях назначен на добре платена длъжност в Портланд — предполагам, че извадих късмет — и започнах да убеждавам мама да прекъсне работа. Отначало тя и е искаше да чуе. Вероятно щях да вдигна ръце от нея, ала един спомен ме караше отново и отново да се опитвам да преодолея ината й, типичен за всички янки.
— Гледай да спестиш някой и друг долар и да се ожениш, мен кучета ме яли — повтаряше тя. — Ако си пръскаш парите заради мен, няма да усетиш вкуса на истинския живот.
— Ти си истинският ми живот — казвах й и я целувах. — Независимо дали ти харесва, но е така.
Накрая се предаде.
Последваха няколко щастливи години — седем на брой. Не живеех с мама, но почти всеки ден отивах да я видя. Играехме на карти, често взимах видеокасети под наем, които гледахме заедно с нея (още щом започнах работа, й подарих видеокасетофон). Прекарвахме си страхотно, както повтаряше тя. Не зная дали дължахме щастието си на Джордж Строб, но наистина бяхме щастливи. А споменът за нощта, през която той ме качи в колата си, не избледня, както очаквах; всяка подробност — как старецът ми каза да си пожелая нещо, щом е пълнолуние, и допирът на ледените пръсти на Строб, когато прикрепи значката на джоба на ризата ми — бе запечатан в паметта ми. Един ден потърсих значката, но не я намерих. Знаех, че беше в мен, когато се пренесох в малкия апартамент във Фалмът — държах я в най-горното чекмедже на нощното шкафче при гребените, двата комплекта копчета за ръкавели и „политическа“ значка с надпис „БИЛ КЛИНТЪН — ПРЕЗИДЕНТ НА БЕЗОПАСНИЯ СЕКС“ — но като я потърсих, беше изчезнала. А когато след един-два дни телефонът иззвъня, веднага разбрах защо плаче госпожа Маккърди. Чух ужасната новина, която непрестанно очаквах; говореното — изговорено, стореното — сторено.
След погребението, когато върволицата хора, изказващи ми съболезнованията си, най-сетне секна, отидох в къщичката в Харлоу, в която майка ми беше прекарала последните си години, прекалявайки с цигарите и с поничките, поръсени с пудра захар. Доскоро бяхме двамата — Джийн и Алан Паркър — срещу целия свят; сега бях сам.
Прегледах имуществото й, отделих документите, които по-късно трябваше да се уредят, опаковах в кашони вещите, които исках да запазя, и ги поставих в другия край на стаята, за да се различават от кашоните с предмети и дрехи, предназначени за Армията на спасението. Преди да си тръгна, коленичих и надникнах под леглото… видях онова, което през цялото време търсих, без да го признавам пред себе си — прашна значка с надпис „ВОЗИХ СЕ НА ВАГОНЧЕТО НА СМЪРТТА В ЛУНАПАРКА В ЛЕЙКОНИЯ“. Стиснах я в шепата си. Иглата се забоде в плътта ми, ала аз още по-здраво свих юмрук, изпитвайки горчива наслада от болката. Когато отново погледнах значката, очите ми бяха замъглени от сълзи и буквите изглеждаха двойни. Все едно без специални очила гледах триизмерен филм.
— Доволен ли си? — попитах празната стая. — Достатъчно ли е? — Разбира се, отговор не последва. — Защо изобщо се направи труда? Какъв е смисълът?
Отново нямаше отговор, пък и защо ли да има? Чакаш на опашката, това е всичко. Чакаш на опашката под отровната светлина на оранжевата луна и си пожелаваш нещо. Чакаш на опашката и чуваш писъците на хората; плащат, за да се страхуват, а Вагончето на смъртта винаги им осигурява онова, за което са платили. Може би, когато ти дойде редът, ще се повозиш; може би ще побегнеш. Според мен и в двата случая резултатът е еднакъв. Не би трябвало да е така, но… говореното — изговорено, стореното — сторено.