Крайният резултат и бездруго е един и същ: секс. Въпрос на семантика.
Трябва да спя с Дарън. Заключението е очевидно — как не съм се сетила по-рано? Това е най-сигурният начин да си избия от главата всички глупави фантасмагории, които наивно съм оставила да се развихрят. По този начин ще го принизя до нивото на всички останали мъже, с които съм спала. Тъй като със сигурност няма да участва в предаването, спокойно мога да спя с него, без да се тревожа, че е проява на непрофесионализъм. Освен това надали ще го видя повече, с което отпада и вероятността за последващи отегчителни изясняваници на отношения. При положение че е адски секси, защо пък да не се позабавлявам? Отхвърлям новогодишното си решение със същата лекота, с която всяка поредна година редовно надвишавам лимита си от цигари и алкохол.
Обзема ме необяснимо безпокойство. Майсторски съм прелъстила не едно и две крайно зашеметяващи и тъпи същества от мъжки пол. Дарън надали се различава от повечето от тях. Изключено е да не се вписва в някоя от категориите ми — определя ли към кой тип принадлежи, лесно ще избера подходяща стратегия за действие. Автоматично елиминирам очевидните хватки, които прилагам на останалите льохмани. Отхвърлям и малките измами, които си позволявам с по-непочтените си любовници. Отпадат и всички тактики, изискващи да играя роля — вече ме познава твърде добре. Поглеждам облеклото си — еклектика от дрехи на Сара и Шели и едно-две мои по-практични неща, които взех единствено по настояване на Иси. Имам потресаващ вид, тъй че не мога да разчитам и на съблазън чрез външността си. Разполагам само с тази вечер, следователно зачерквам всички сценарии, изискващи продължителна подготовка. Отначало ми хрумна да му сготвя нещо — подобен акт на себеотрицание, в съчетание със светлината на свещи и ако не друго — с изобилни количества вино, би трябвало да постигне желаното въздействие. Но предвид съдържанието на хладилника и лошата слава на кулинарните опит в чужда кухня съм принудена да отхвърля и тази опция. И все пак утре си заминавам. Действително трябва да хвана по-ранен влак. Бейл ще побеснее, ако продължавам да се разтакавам — при това ненужно. Фай ще удържи положението със снимачните екипи, докато се върна.
Поглеждам си часовника. Девет и петнайсет. Или сега, или никога.
„Никога“ въобще не подлежи на обсъждане. Трябва да се рискува.
Намирам Дарън в гостната — слуша „Рейдио 4“ — и хвърлям предизвикателството:
— Хайде да излезем. Надявам се, че в Уитби все ще се намери ресторант, който да работи след девет.
— Колкото искаш. Обличай си палтото и да вървим.
11.
Дарън използва понятието „ресторант“ много по-великодушно от мен. В крайна сметка човек може и да си купи хотдог от улицата, но А. А. Джил41 надали би се върнал повторно. Така нареченият „ресторант“ разполага с пет-шест разнородни маси, около всяка от които небрежно са разхвърляни различен брой (между два и шест) всевъзможни столове. Масите са застлани с покривки, само че мушамени, на червени и бели квадрати. На всяка маса е поставена ваза с цветя, но и те са пластмасови. Свири и музика — от джукбокс. Свещите обаче са от истински восък, а храната е вкусна, макар изборът да е ограничен — свежда се до спаг. бол., тъй че вечеряме спаг. бол. Дарън поръчва и бутилка червено домашно вино. Въобще не си даваме труда да се поинтересуваме имат ли специална листа за вината. В заведението седят още три двойки, а една жена е довела кучето си. Посетителките масово са с провиснали гърди и кореми. По правило не стъпвам в подобни заведения. Утешавам се единствено с мисълта, че се намирам на стотици километри от дома и никой няма да ме познае. За голямо мое изумление Дарън се чувства в това кръчме не по-зле, отколкото в „Оксо“. Аз умирам от срам. Примирам от ужас да не прихвана провинциалния кич. И да започна да смятам, че синьо си отива със зелено или че представата за приятна вечер се изчерпва с натряскване до забрава в стара, порутена кръчма.
О, не, вече долавям началните симптоми. Трябва незабавно да се върна в цивилизацията, преди да съм се повредила безвъзвратно.
Сервират ни храната и виното. Дарън е крайно мълчалив, аз пък се дразня от необичайната липса на духовитост у себе си. Рядко се случва да си глътна граматиката. И защо тъкмо сега, когато искам неотразимо да блесна? Отлично зная какво целя. Надали е толкова трудно да го прелъстя. В настоящия миг обаче ми се струва напълно невъзможно. Въздъхвам и плъзвам поглед към околните маси. Забелязвам двойка пенсионери, които молят келнера да ги фотографира. С удивление наблюдавам как той изпълнява молбата им, без да демонстрира и капчица презрение или съжаление, макар че вътрешно сигурно едва се сдържа. Те се нахилват като зелки и заемат изкуствени пози с вдигнати чаши. Тъкмо се каня да пусна някоя хаплива забележка по техен адрес, когато забелязвам, че и Дарън ги гледа, само че с усмивка.