— Някакви теории?
— Ами, по-голямата част от мъжките екземпляри работят в мините, а там заедно с всички останали залежи има бисмут, който е мощна кумулативна отрова за техния организъм. Но специалистите се кълнат, че бисмутната концентрация е твърде ниска, за да се получат странични ефекти. Местните, разбира се, не ни позволяват да изследваме техните мъртъвци. Така че, намираме се в задънена улица.
— Да, виждам. Доколкото си спомням, брушианците имаха навика да приемат малки дози бисмут като наркотик. Възможно ли е да са попаднали на по-големи количества?
— Съмнявам се. Доста време се занимавах с този въпрос. Не, не мисля, че туземците разполагат с необходимите технически познания за да пречистват бисмута, пък и откъде ще намерят такива количества? Компанията не го добива, вноса му е забранен. Лично аз стигнах до извода, че идеята с бисмутното отравяне е напълно погрешна.
Кроуел потропа замислено с пръсти по масата.
— Добре, но ако изключим метаболитни увреждания, тогава какво? Претоварване — едва ли. Местните са доста здрави и издръжливи същества.
— Виж това пък е направо невъзможно. Веднага след като публикуваха твоята книга тук бе изпратен представител на Конфедерацията — специалист по ксенобиология, който да се занимава с туземците. Всички до един носят сериен номер, татуиран на крака и минават на преглед преди началото на работния ден и след като излязат от мината. Не им позволяват да останат повече от осем часа долу. Странни същества, ако не ги изкараш навън ще си останат в мината.
— Вярно — кимна Кроуел, — брушианците винаги са били склонни да работят до пълно изтощаване. Това май не се връзва никак с теорията за оцеляването. Девет години работих над този проблем.
Безследно изчезналите — напомни онази част от мозъка, където беше Ото.
— Нещо друго? — попита той.
— Хм. Нали знаеш, тук сме малка група, не повече от петстотин човека. Компанията е против появата на заселници, свободни работни места няма. Знаем се всички, като едно голямо семейство сме. И през последните няколко месеца… имаше изчезнали. Сигурно са мъртви, хората не могат да оцелеят с туземна храна, а нашата се раздава под брой. Най-странното е, че всички до един потънаха без следа. Трима на брой, един от тях бе Главният надзирател на мината. Да ти призная честно, общото мнение тук, е че туземците са ги отвлекли…
— Невъзможно!
— … и както сам се досещаш, това предизвика доста неприятни инциденти. Няколко туземци бяха убити.
— Но… — Кроуел пое с пълни гърди развълнуван от чутото. — Просто не мога да си представя брушианец да отнеме човешки живот. Те не познават концепцията за „убийство“, дори не знаят какво е това да умъртвяваш, за да се храниш. В езика им няма подобни думи.
— Зная, но…
— Помниш ли, през 218-та един пиян миньор уби брушианец? Строши му черепа с дръжката на лопатата само защото туземецът прегазил крака му с ръчната количка. Наложи се да отида до селото за да дам обяснения. Новината вече ме беше изпреварила и там цареше трескава подготовка за празненството — никога досега брушианците не бяха изпращали толкова млад сънародник в страната на безмълвието. Гледаха на това едва ли не като на божествен знак. Вече бяха подготвили тялото, когато се появих аз. А след като им разказах, че го е сторил един от хората, туземците помислиха че се шегувам. Вярно — съгласиха се те, хората приличат на боговете, но те не са богове. Опитвах се да им обясня случилото се отново и отново, използвах най-различни методи на описание — но в отговор те само се смееха. Накрая дори ме накараха да повторя историята пред няколко съседи за тяхно собствено забавление. Толкова им хареса тази „невероятна шега“, че си я преразказваха години след случилото се.
— Не искам да кажа, че не съм съгласен с теб — отвърна Линдхам. — Защото обвинението ми се струва наистина абсурдно. Но туземците са доста силни физически и не малка част от нашите се страхуват от тях. Алтернативното обяснение — че убиецът е сред нас — е далеч по-неприятно.
— Може и да не е — поклати глава Кроуел. — Възможно е да сте пропуснали нещо от обкръжаващата среда на планетата, някаква скрита опасност. Претърсихте ли пясъчните кладенци за трупове?
— Някои от тях. Но не намерихме нищо.
Разговорът продължи още около половин час, но Кроуел/МакГевин не научи нищо повече.
Най-накрая Линдхам се надигна.
— Искаш ли да ти повикам някой, който да те заведе до хотела, Айзък? Чака ме доста работа.
— Не, ще се оправя и сам. Още ли работиш в отдела по внос и износ?
— Ами да. Всъщност, сега аз го ръководя — той се усмихна. — Шеф съм на импортната секция. Което означава, че потъвам до гуша в работа, когато се появи лайнерът.