— Но тя се нуждае от защита. Ако някои хора узнаят, че още е жива… сам знаеш какво може да стане.
— Кога е проклетият процес?
— Всъщност няма да има процес.
Лий се втренчи в Рейнолдс.
— Само не ми казвай, че онзи мръсник Торнхил е сключил някаква сделка. Само това не ми казвай.
— Няма сделка.
— Тогава защо?
— За процес трябва да има обвиняем.
Рейнолдс потропа с пръсти по волана, после си сложи тъмните очила. Посегна да засили отоплението.
— Чакам — каза Лий. — Или може би не ми се полага обяснение?
Рейнолдс въздъхна и изправи глава.
— Торнхил е мъртъв. Открили са го в колата му на един черен път с огнестрелна рана в главата. Самоубийство.
Лий бе зашеметен. След минута едва намери сили да промърмори:
— Като последен страхливец.
— Мисля, че това беше облекчение за всички. Или поне за хората от ЦРУ. Меко казано, случаят ги потресе до дъното на потайните им души. Навярно и за страната ще е по-добре да избегнем един дълъг и мъчителен съдебен процес.
— Да, кирливите ризи и тъй нататък — изсумтя презрително Лий. — Ура за родината. — Докато минаваха край някаква поща, той козирува подигравателно към знамето пред сградата. — Добре, щом Торнхил вече го няма, от какво ще опазвате Фейт?
— Знаеш отговора. Когато умря, Торнхил отнесе в гроба имената на всички замесени. Но те още са по местата си, знаем това. Помниш ли онзи видеозапис? Торнхил разговаряше с някого по телефона и този човек още е жив. В момента ЦРУ води вътрешно разследване, но не бих разчитала на резултати. А ти знаеш, че тези хора ще направят всичко възможно, за да се доберат до Фейт и Бюканън. Ако не заради друго, то поне за отмъщение. — Тя докосна ръката му. — И до теб, Лий.
Той я погледна и разбра какво мисли.
— Не. За нищо на света не приемам да ме охранявате. Няма да свикна с новото име. Понякога и старото едва си го спомням. Предпочитам да чакам главорезите на Торнхил. Поне ще се позабавлявам, преди да умра.
— Лий, това не е шега. Ако не се укриеш, попадаш под сериозна заплаха. А ние не можем да те следим денонощно.
— Тъй ли? След всичко, което сторих за Бюрото? Значи няма да получа безплатна тениска с надпис ФБР?
— Защо си правиш шеги?
— Може би вече нищо не ме интересува, Брук. Ти си умна жена, не ти ли е хрумвало нещо подобно?
През следващите няколко километра мълчаха и двамата.
— Ако решавах аз — каза най-сетне Рейнолдс, — щеше да имаш каквото пожелаеш, дори собствен остров и слуги някъде из южните морета. Но не зависи от мен.
Той сви рамене.
— Ще рискувам. Ако са решили да ме подгонят, тъй да бъде. Ще видят, че съм по-костелив орех, отколкото предполагат.
— Мога ли с нещо да променя решението ти?
Той повдигна цветята.
— Можеш да ми кажеш къде е Фейт.
— Не мога. Знаеш, че не мога.
— Я стига, знаеш, че можеш. Дори си длъжна.
— Лий, моля те…
Той стовари огромния си юмрук върху таблото и го пропука.
— Дявол да го вземе, Брук, ти не разбираш. Трябва да видя Фейт. Трябва!
— Напротив, Лий, разбирам те. Точно затова ми е толкова трудно. Но ако ти кажа и отидеш при нея, ще застрашиш живота й. Както и своя. Знаеш го. Това е нарушение на правилата. И няма да го направя. Съжалявам. Нямаш представа колко ужасно се чувствам.
Лий облегна глава назад и двамата млъкнаха за няколко минути. Рейнолдс караше, без сама да знае накъде.
— Как е тя? — тихо запита Лий по някое време.
— Няма да те лъжа. Куршумът я е засегнал жестоко. Възстановява се, но бавно. На два пъти лекарите едва не я изтърваха.
Лий закри лицето си с длан и бавно поклати глава.
— Ако това ще те утеши, тя също не искаше да приеме.
— Божичко — възкликна Лий, — сега вече всичко е превъзходно. Чувствам се най-щастливият човек на света.
— Не това исках да кажа.
— Значи наистина няма да ми позволиш да я видя?
— Да, наистина.
— Тогава ме свали на ъгъла.
— Но колата ти остана до болницата.
Той отвори вратата още преди Рейнолдс да спре.
— Ще се поразходя.
— Дотам са километри — каза Рейнолдс с изтънял глас. — Навън е ужасен студ, Лий. Нека да те откарам. Нека да изпием по чаша кафе. И да поговорим още малко.
— Искам да подишам чист въздух. Пък и за какво да говорим? Свършиха ми се приказките. Може вече никога да не проговоря. — Той излезе, после наведе глава към нея. — Все пак можеш да направиш нещо за мен.
— Само кажи.
Той й подаде цветята.
— Можеш ли да ги изпратиш на Фейт? Ще ти бъда благодарен.
Лий затвори вратата и се отдалечи.
Рейнолдс стисна кошницата и го загледа как крачи с наведена глава и ръце в джобовете. Раменете му се разтърсваха. Брук Рейнолдс се облегна назад и по лицето й потекоха сълзи.