Мистър Юел явно беше решил, че Линк Диз не се шегува, защото Хелен не се оплака вече.
— Не ми харесва всичко това, Атикус, не ми харесва — прецени тези събития леля Александра. — Този човек изглежда има зъб на всички от процеса. Знам колко са отмъстителни такива хора, но не разбирам защо ще има зъб на някого. Нали спечели делото?
— Струва ми се, че го разбирам — каза Атикус. — Така е може би, защото дълбоко в себе си той е разбрал, че малко хора в Мейкомб са повярвали наистина на неговите приказки, както и на Майела. Мислил си е, че ще стане герой, а какво излезе… добре, ние ще осъдим негъра, а ти си върви на бунището. Но вече се опита да си оправи сметките с всички и сигурно е доволен. Щом се промени времето, и ще се успокои.
— Защо пък се е опитал да ограби къщата на съдията Тейлър? Явно не е знаел, че Джон си е в къщи, защото нямаше да прави опит. В неделя вечер у Джон свети само на предната веранда и в кабинета му…
— Ние не сме сигурни, че Боб Юел е отворил вратата на верандата, не знаем кой го е сторил — каза Атикус. — Но мога да предположа. Аз доказах, че той е лъжец, а Джон го изкара глупак. Докато Юел даваше показания, не смеех да погледна Джон, за да не се изсмея. Джон го гледаше, сякаш е кокошка с три крака или квадратно яйце. Не ми разправяйте, че съдиите не се опитвали да повлияят на съдебните заседатели — изсмя се Атикус.
В края на октомври животът ни потече по обикновения ред — училище, игра, уроци. Джем изглежда беше избил от главата си това, което искаше да забрава а нашите съученици милостиво ни разрешиха да забравим чудатостите на баща си. Веднъж Сесил Джейкъбс ме попита дали баща ми е радикал. Когато попитах Атикус, на него му стана толкова смешно, че се почувствувах неудобно, но той каза, че не се смеел на мен.
— Кажи на Сесил, че съм толкова радикал, колкото и баба му!
Леля Александра цъфтеше. Мисис Моди явно беше запушила с един удар устата на цялото мисионерско дружество, защото леля отново го ръководеше. Нейните сладкиши станаха още по-вкусни. Докато ги слушах, научих от мисис Мериуедър нови подробности за обществения живот на нещастните мруни: те нямали никакво семейно чувство и цялото племе представлявало едно семейство. Всяко дете имало толкова бащи, колкото мъже имало в племето, и толкова майки, колкото били жените. Джеймс Граймс Еверет полагал всички усилия, за да промени това положение, и се нуждаел много от нашите молитви.
Мейкомб се беше върнал към предишния си вид. Беше съвсем същия, като миналата година и като по-миналата, само с две малки промени: първо, хората махнаха от стъклата на автомобилите си надписите НАВИ — Ние внасяме своя дял29. Попитах Атикус защо ги махнаха и той отвърна, че ги свалили, защото законът за възраждане на индустрията бил убит. Попитах го кой го е убил. „Деветима старци“ — отговори той.
Втората промяна в Мейкомб не беше от национален мащаб. Дотогава празникът „Всях светих“ в Мейкомб се празнуваше неорганизирано. Всяко дете правеше каквото си иска и ако трябваше да помести нещо, например да качи някой кабриолет върху покрива на конюшнята, използуваше помощта на други деца. Но миналата година, когато беше нарушено спокойствието на мис Тути и мис Фрути, родителите решиха, че е прехвърлена всяка граница.
Мис Тути и мис Фрути Барбър бяха стари моми, сестри, и обитаваха единствената къща в Мейкомб, която можеше да се похвали, че има зимник. За госпожиците се говореше, че били републиканки, преселили се от Клантън, Алабама, през 1911 година. Техният начин на живот ни беше чужд и никой не знаеше за какво служи този зимник, но те искаха да го имат, изкопаха го и през остатъка на живота си трябваше да гонят от него няколко поколения деца.
Мис Тути и мис Фрути (имената им бяха Сара и Френсис), освен че живееха като янки, бяха и глухи. Мис Тути отказваше този факт и се затваряше в своя безмълвен свят, но мис Фрути не искаше да пропусне нищо и си служеше с огромна слухова тръба. Джем твърдеше, че тръбата била фуния от някой грамофон.
Като имаха предвид всичко това, в навечерието на „Всях светих“ някакви лоши деца изчакали двете госпожици Барбър да заспят, влезли във всекидневната им (вечер само Редлиевци заключваха вратите си), изнесли тихичко всички мебели и ги скрили в зимника. Лично аз отказвам да имам пръст в подобна постъпка.
— Чух ги! — с този вик били събудени съседите на следната сутрин. — Чух ги как докараха камиона до вратата! Тропаха като коне наоколо. Досега сигурно са стигнали Нови Орлеан!
Мис Тути била сигурна, че мебелите им са откраднати от пътуващите продавачи на кожи, които преди два дни бяха минали през града.