— Гърбът ли те сърби, Джем? — попитах аз, колкото може по-учтиво. Той не ми отговори. — Хайде да влизаме, Джем — казах аз.
— След малко.
Той остана там, докато се стъмни, а пък аз го чаках. Като влязохме вътре, видях, че е плакал; по съответните места лицето му беше изпапано, но ми се стори чудно, че не го бях чула.
8
Тази година по причини, недостижими и за най-опитните пророци в окръга Мейкомб, след есента настъпи зима. Две седмици имаше страшен студ и Атикус каза, че от 1885 година не е било толкова студено. Мистър Ейвъри разправяше, че така било писано на прочутата Розетска плоча14 — когато децата не слушат родителите си, пушат цигари и се бият, годишните времена се влошават. Ние с Джем чувствувахме бремето на вината си, защото и ние бяхме спомогнали за тия природни аномалии, бяхме причинили мъка на съседите си и неприятности на нас самите.
Същата зима умря старата мисис Редли, но смъртта й остана почти незабелязана — съседите я виждаха само когато поливаше канните15 си. Джем и аз решихме, че Бу Редли най-после е успял да я докопа, но когато Атикус се завърна от къщата на Редли, за наше разочарование каза, че била умряла от естествена смърт.
— Попитай го — пошепна Джем.
— Ти го попитай, ти си по-голям.
— Точно затова ти трябва да го питаш.
— Атикус — казах аз, — видя ли мистър Артър?
Атикус ме погледна строго иззад вестника си.
— Не, не го видях.
Джем не ми позволи да питам повече. Той каза, че Атикус още не е забравил нашата история с Редлиевци и не трябва да го закачаме по този въпрос. Според Джем, Атикус подозирал, че онова, което сме правили през онази нощ на миналото лято, не се е ограничило само с покер на разсъбличане. Джем нямаше определени основания да мисли така, но просто подушвал нещо такова.
На другата сутрин се събудих, погледнах през прозореца и едва не умрях от уплаха. Моите викове привлякоха Атикус от банята, обръснат наполовина.
— Атикус, иде краят на света! Моля ти се, направи нещо!… — Завлякох го до прозореца и посочих навън.
— Не иде краят на света — успокои, ме той. — Вали сняг.
Джем попита Атикус дали ще се задържи. И Джем никога не беше виждал сняг, но знаеше какво представлява снегът. Атикус каза, че и той не знаел нещо повече за снега от Джем.
— Но, както ми изглежда, ако е все така мокър, ще се обърне на дъжд.
Телефонът иззвъня и Атикус стана от масата.
— Обади се Юла Мей — каза той, като се върна. — Цитирам: „Понеже в окръга Мейкомб не е валял сняг от 1885 година, днес няма да има учебни занятия“.
Юла Мей беше най-известната телефонистка в Мейкомб. На нея беше поверена задачата да предава публичните съобщения, поканите за сватба, пускането на пожарната сирена и съветите за първа медицинска помощ, в отсъствие на доктор Рейнолдс.
Най-после Атикус ни прикани към ред и ни заповяда да гледаме в чиниите си, а не през прозорците. Тогава Джем попита:
— Как се прави снежен човек?
— Нямам представа — отвърна Атикус. — Не искам да ви разочаровам, но ми се струва, че няма да има сняг и за снежна топка дори.
Калпурния влезе и каза, че може би ще се задържи. Изтичахме в задния двор, а той беше покрит с тънък слой мокър сняг.
— Не трябва да ходим по него — каза Джем. — Виж, с всяка стъпка го разваляш.
Погледнах назад към разтопените си следи. Джем каза, че ако почакаме да навали малко повече, ще съберем за един снежен човек. Изплезих език и докопах с него една снежинка. Опари ме.
— Джем, снегът е горещ!
— Не е горещ, а е толкова студен, че пари. Не го яж, Скаут, хабиш го. Остави го да вали.
— Искам да походя по него.
— Знаеш ли какво, можем да походим в градината на мисис Моди.
С няколко широки крачки Джем прескочи предната градина. Аз го следвах по стъпките. На тротоара пред къщата на мисис Моди към нас се приближи мистър Ейвъри. Лицето му беше розово, а под колана се издуваше дебелият му корем.
— Видяхте ли какво докарахте? — каза той. — В Мейкомб не е валял сняг от Апоматокс16 насам. Такива непослушни деца като вас влошават годишните времена…
Зачудих се дали мистър Ейвъри знае с каква надежда сме го наблюдавали миналото лято и сме чакали да повтори подвига си. Казах си, че ако това е възмездието, то грехът не е много лошо нещо. Не се запитах откъде черпеше мистър Ейвъри своите метеорологически сведения: те идваха направо от Розетската плоча.
— Джем Финч, хей, Джем Финч!
— Джем, мисис Моди те вика.
— Стойте в средата на градината. Близо до верандата снегът е засипал шибоя. Внимавайте да не го настъпите!
16
Апоматокс — място, където на 9.IV.1865 г. капитулирал главнокомандуващият на южните войски генерал Ли. Б. пр.