— Зная — отвърна мрачно Джем.
Прескочихме оградата, пресякохме страничната градина на мис Рейшъл и застанахме под прозореца на Дил. Джем подсвирна като пъдпъдък. На стъклото се появи лицето на Дил, после изчезна и след пет минути самият той отвори прозореца и се измъкна навън. Като опитен човек, той не проговори, преди да се озовем на тротоара.
— Какво става?
— Джем пак го е хванала скитническата болест. — Калпурния казваше, че всички момчета на негова възраст ги хващала тази болест.
— Просто така ми се ще — обясни Джем. — Просто така.
Минахме край запустялата, затворена къща на мисис Дюбоуз, а камелиите й бяха обраснали в бурени и коприва. До пощата на ъгъла имаше още осем къщи.
Южната страна на площада беше пуста. На всеки ъгъл стояха настръхнали огромни храсти, а между тях, под светлината на уличните лампи, проблясваше железен коневръз. Светеше само в градския клозет, а отсамната страна на съдебната палата бе тъмна. Площадът пред съда беше заобиколен с магазини; от дълбочините им прозираха неясни светлини.
Когато Атикус започнал да практикува, кантората му се намирала в съдебната палата, но след няколко години той се преместил за по-спокойно в сградата на банката. Заобиколихме ъгъла на площада и видяхме колата пред банката.
— Вътре е — съобщи Джем.
Но Атикус не беше в кантората. До нея се стигаше по дълъг коридор. Ако в този миг светеше, над вратата му щяхме да видим табелата, написана с малки скромни букви „Атикус Финч, адвокат“. Но сега там беше тъмно.
За по-сигурно Джем надзърна през вратата на банката. Натисна дръжката. Вратата беше заключена.
— Да минем нагоре по улицата. Може да е отишъл при мистър Ъндърууд.
Мистър Ъндърууд не само работеше в редакцията на „Мейкомб трибюн“, но и живееше там. Или по-скоро над нея. За да научи новините от съда и затвора, трябваше му само да се надвеси от прозорците си. Неговата сграда беше в северозападния ъгъл на площада и за да стигнем дотам, трябваше да минем покрай затвора.
Затворът беше най-почтеното и най-отвратителното здание в Мейкомб. Атикус казваше, че такова нещо можел да измисли само човек като братовчеда Джошуа Сент Клер. И наистина зданието приличаше на кошмар. Мейкомбският затвор беше съвсем неуместен на вид, между квадратните фасади на магазините и къщите със стръмни покриви, и представляваше малка готическа шега — ширината му бе колкото една килия, височината му — колкото две, украсен с кулички и колони. Неговата причудливост се подсилваше от червените тухли на фасадата и дебелите железни решетки на църковните прозорци. За разлика от прочутите затвори съвсем не се издигаше върху самотен хълм, а беше притиснат между „Магазина за металически изделия на Тиндал“ и редакцията на „Мейкомб трибюн“. Около затвора в Мейкомб непрестанно се водеха спорове: противниците му казваха, че приличал на викториански нужник, а според поддръжниците му, той придавал солиден и почтен вид на града и никой чужденец не би подозрял по неговия външен вид, че е пълен с негри.
Тръгнахме по тротоара и видяхме в далечината самотна светлина.
— Чудна работа — каза Джем, — затворът няма външна светлина.
— Май че е над вратата — каза Дил.
През решетките на един прозорец от втория етаж по стената на сградата се проточваше дълъг електрически кабел. Под светлината на голата крушка Атикус седеше, облегнат на вратата. Беше взел един от столовете в кантората си, четеше и не обръщаше внимание на насекомите, които танцуваха над главата му.
Аз поисках да изтичам, но Джем ме хвана.
— Не отивай при него — каза той, — може да не му е приятно. С него всичко е наред, хайде да си вървим в къщи. Исках само да го видя къде е.
Тъкмо пресичахме площада, когато по шосето откъм Меридиан се зададоха бавно, една подир друга, четири прашни коли. Те заобиколиха площада, отминаха банката и спряха пред затвора.
Никой не слезе от тях. Видяхме Атикус да вдига поглед от вестника. Той го затвори, сгъна го бавно, остави го на колената си и бутна шапката си към тила. Сякаш беше очаквал идването им.
— Да вървим — прошепна Джем. Втурнахме се през площада, прекосихме улицата и се скрихме в преддверието на Джитни Джънгл21. Джем погледна нагоре по улицата.
— Можем да се приближим още — каза той.
Изтичахме до магазина на Тиндал — достатъчно близко и в същото време там никой нямаше да ни види.
От всеки автомобил слизаха един или двама. Сенките тръгнаха към вратата на затвора и под светлината се превърнаха в мощни очертания. Атикус не се помръдна от мястото си. Мъжете го скриха от нас.
— Тука ли е той, мистър Финч? — попита някой.