Денят беше изключителен. На обществения коневръз нямаше никакво място и под всяко дърво бяха настанени мулета и каруци. Площадът пред съда гъмжеше от групи, които седяха на вестници, ядяха реване със сироп и го поливаха с топло мляко от буркани. Някои дъвчеха студено кокоше месо и студени свински пържоли. По-богатите си купуваха кока-кола от аптеката и я пиеха в чаши за сода, които приличаха на електрически крушки. Сред тълпата се завираха изплескани деца, бебета бозаеха от майките си.
В най-отдалечения ъгъл на площада негрите кротко се припичаха на слънце, обядваха със сардели и соленки и пиеха по-ароматичната нехи-кола. При тях беше седнал мистър Долфус Реймънд.
— Джем — каза Дил, — той пие от една кесия.
Наистина мистър Долфус Реймънд като че правеше точно това: от устата му се проточваха две жълти сламки и потъваха в кафявата кесия.
— Никога не съм виждал подобно нещо — промърмори Дил. — А как не се разлива течността.
— Джем се изсмя.
— В кесията има шише от кока-кола, а в шишето уиски. Това е, за да не се тревожат дамите. Ще видиш, че цял ден ще си посръбва, а по-късно ще изчезне за малко да си долее.
— И защо седи при черните?
— Винаги така прави. Струва ми се, че ги предпочита пред нас. Живее уединено, чак към края на окръга. Жена му е черна и имат цял куп деца мулатчета. Ако ги видим, ще ти ги покажа.
— Не ми прилича да е от измета — каза Дил.
— Не е такъв. Има голямо парче земя по брега на реката, а освен това е от много добро семейство.
— Защо тогава живее така?
— Просто така му е приятно — отвърна Джем. — Разправят, че не можел вече да се съвземе от сватбата си. Трябвало да се ожени за едно от момичетата на… на Спендърови, струва ми се. Щели да вдигнат голяма сватба, но не станало нищо — след като направили репетицията, годеницата се качила в стаята си и се застреляла в главата. С ловджийска пушка. Натиснала спусъка с крак.
— Знае ли се защо?
— Не — отвърна Джем. — Никой освен мистър Долфус не знае причината. Разправят, че било, защото тя открила неговата черна любовница, той си мислел хем нея да задържи, хем да се ожени. Оттогава е непрекъснато пиян. А към децата си е много добър…
— Джем — попитах аз, — какво точно значи смесено дете?
— Наполовина бяло, наполовина черно. Ти си ги виждала, Скаут. Познаваш онзи с червеникавата къдрава коса, дето разнасяше покупките от аптеката. Той е наполовина бял. Те са много нещастни.
— Че защо да са нещастни?
— Ами защото не са нито риба, нито рак. Черните не ги щат, понеже са наполовина бели; белите пък не ги щат, понеже били черни, и те остават по средата, нито при едните, нито при другите. А разправят, че мистър Долфус изпратил две от децата си на Север. Там нямат нищо против тях. Ето и едно от тях!
Една негърка вървеше към нас, хванала за ръка момченце. То ми приличаше на чисто негърче: кожата му беше тъмно шоколадова, ноздрите — сплескани и имаше хубави зъби. От време на време се плъзваше по земята щастливо, а негърката го дърпаше за ръката, за да го накара да спре.
Джем изчака да отминат.
— Това е едно от малките — каза той.
— Че как ги познаваш? — попита Дил. — На мен ми се видя съвсем черно.
— Понякога не можеш ги позна, ако не знаеш кои са. Но това е наполовина Реймъндовче.
— Добре де, как ги познаваш? — попитах аз.
— Казах ти, Скаут, трябва да знаеш кои са.
— А ти откъде знаеш, че и ние не сме негри?
— Чичо Джек казва, че никой не бил сигурен. Той проверил, доколкото могъл, родословието на рода Финч, и уж не сме били черни, но въпреки това не било изключено още от времето на Стария завет родът ни да произлизал от Етиопия.
— Ако родът ни произлиза чак от времето на Стария завет, то е било толкова отдавна, че е без значение.
— Точно това си помислих и аз — каза Джем, — но из нашия край е достатъчно да имаш една капка негърска кръв, за да бъдеш черен. Ей, я погледнете…
Сякаш някакъв таен сигнал бе накарал обядващите да се надигнат и да разпилеят навсякъде парчета от вестници, целофан и амбалажна хартия. Децата се втурнаха към майките си, майките взеха бебетата на ръце и мъжете с потъмнели от потта шапки събраха семействата си и ги поведоха през вратата на съда. В края на площада негрите и мистър Долфус Реймънд станаха и заизтупваха панталоните си. Между тях нямаше много жени и деца и от това празничното впечатление отслабваше. До вратата те търпеливо изчакваха да влязат белите семейства.
— Хайде да влизаме — каза Дил.
— Не, нека първо влязат всички; на Атикус може да не му бъде приятно, като ни види — отвърна Джем.
Зданието на мейкомбския окръжен съд по едно напомняше Арлингтън25: бетонните колони, на които се подпираше покривът, откъм юг бяха твърде масивни за лекия си товар. Колоните единствени оцелели, когато старият съд изгорял в 1856 година. После около тях построили новото здание на съда. Всъщност правилно би било да се каже, че са го построили въпреки тях. С изключение на южния портал зданието на мейкомбския окръжен съд беше в ранен викториански стил и откъм север имаше безобиден изглед. Но от другата страна гръцките ренесансови колони се сблъскваха с една огромна часовникова кула от деветнадесети век, в която се помещаваше някаква ръждясала, съвсем ненадеждна машинария и цялата гледка подсказваше, че тук хората са искали непременно да запазят всяко кътче от миналото.
25
Арлингтън — красив стар град в щата Вирджиния, известен с архитектурни ценности. — Б. пр.