— Около цялата шия ли? А отзад?
— Бих казал, че около цялата шия, мистър Финч.
— Бихте казали ли?
— Да, сър, тя има малка гушка и всеки би могъл да я обхване…
— Отговаряйте само с да или не на въпроса, шериф, моля ви — каза сухо Атикус и мистър Тейт замлъкна.
Атикус седна и кимна на прокурора, той от своя страна поклати глава към съдията, съдията кимна на мистър Тейт, който стана вдървено и слезе от свидетелската банка.
Под нас започнаха да въртят глави, да стържат с крака по пода, майките преместиха бебетата от едната ръка на другата и няколко деца спешно напуснаха залата. Негрите зад нас тихичко си шушукаха; Дил попита преподобния Сайкс за какво става въпрос, но той му отвърна, че не знае. Дотук всичко беше безумно скучно; никой не викаше, юристите не се препираха помежду си, нямаше никакви драматични моменти; изглежда всички присъстващи бяха разочаровани. Атикус се държеше спокойно и доброжелателно, сякаш водеше незначителен спор за собственост на недвижим имот. С безкрайната си дарба да успокоява и най-развихрените страсти, той можеше да направи изнасилването да прилича на скучна проповед. Вече не си спомнях с ужас оная миризма на уиски и кочина, сънливите мъже и прегракналия глас, който питаше в нощта: „Мистър Финч? Отидоха ли си?“ Денят беше разпръснал нашия кошмар и всичко щеше да завърши добре.
Всички зрители с изключение на Джем се чувстваха така непринудено, както и съдията Тейлър. Устата на Джем беше присвита в многозначителна усмивка, той поглеждаше зарадван и каза, че имало налични доказателства. Помислих си, че иска да си придаде важност.
— … Робърт Е. Ли Юел!
След гръмкия призив на секретаря от пейките стана един човек, дребен като петле, и заситни към свидетелската банка. Дори вратът му бе почервенял, след като бе чул името си. Когато се извърна, за да положи клетва, видяхме, че и лицето му е зачервено. Видяхме също така, че никак не прилича на генерала, чието име носеше27. Над челото му стърчеше кичур рядка, наскоро измита коса; имаше тънък, заострен и лъскав нос; брадичката му сякаш изобщо не съществуваше, а съставяше част от набръчканата шия.
— … и нека ми помага бог! — изграка той.
Във всеки град като Мейкомб има семейства като Юеловци. Никакви стопански приливи и отливи не променят тяхното положение — и при благоденствие, и при упадък хора като Юеловци живееха като гости на окръга. Никой училищен инспектор не успяваше да задържи децата им в училище; никой здравен инспектор не можеше да ги избави от вродените им недостатъци, паразитите и болестите, присъщи на мръсотията, сред която живееха.
Мейкомбските Юеловци живееха зад градското сметище в някогашна негърска барака. Дъсчените стени на бараката бяха подплатени с нагъната ламарина, а покривът — покрит с плоскости от тенекиени кутии, така че само общата й форма подсказваше нейния първоначален вид; квадратна, с четири мънички стаи, които извеждаха в дълъг и тесен коридор, бараката стоеше нестабилно върху четири неравни къса пясъчник. Прозорците й бяха просто отверстия в стените и през лятото ги покриваха с мръсни парчета марля, за да не влизат всички ония гадинки, които търсеха лакомства около сметището на Мейкомб.
Но гадинките не бяха в изгодно положение, защото Юеловци всеки ден претърсваха основно сметището и плодовете на техния труд (ония, които не биваха изяждани) правеха мястото край бараката да прилича на двор, в който си е играло обезумяло дете: вместо ограда около него стърчаха отчупени клони и дръжки от метли и разни други инструменти, по които, закрепени с бодлив тел, висяха ръждиви чукове, беззъби гребла, лопати, брадви и мотики. В мръсния, заграден от тази барикада двор се виждаха вдигнати на пънчета жалките останки на един стар форд, изхвърлен зъболекарски стол, стар счупен хладилник и други по-дребни предмети: стари обувки, строшени радиоапарати, рамки от картини, буркани от компот. Костеливи оранжеви кокошки се ровеха сред всичко това с надеждата да намерят нещо.
Единият ъгъл на двора обаче озадачаваше Мейкомб. До оградата, подредени в линия, стояха шест очукани емайлирани ведра с яркочервени мушката. За тях се полагаха толкова добри грижи, сякаш бяха на мисис Моди Аткинсън, ако мисис Моди би могла изобщо да търпи мушката в нейния двор. Хората разправяха, че били на Майела Юел.
Никой не знаеше с точност колко деца има в този дом. Някои казваха шест, други — девет; минеше ли човек оттам, по прозорците винаги се появяваха няколко немити лица. Но оттам почти никой не минаваше освен по Коледа, когато църковните настоятелства раздаваха кошници с подаръци и когато кметът на Мейкомб отправяше апел към гражданите да помогнат на боклукчията, като след празника сами отнесат на сметището целия коледен боклук.