Никога преди не я бях чувал да нарича Атикус „братко“ и затова погледнах крадешком Джем, но той не слушаше. Джем поглеждаше към Атикус, после забиваше поглед в земята и си помислих дали не смята, че и Атикус носи известна отговорност за осъждането на Том Робинсън.
— Какво му е? — попита леля и посочи Джем.
— Скоро ще му мине — отговори Атикус. — Много му дойде. — Той въздъхна. — Отивам да си легна. Ако не стана утре сутрин, не ме будете.
— Аз мисля, че първо на първо не е разумно да им позволяваш…
— Това е техният дом, сестро — каза Атикус. — Ние сме го устроили такъв, какъвто е. Нека се научат да живеят в него.
— Но не е необходимо да ходят в съда и да се калят в…
— Това е толкова характерно за окръга Мейкомб, колкото и за чайовете на мисионерското дружество.
— Атикус… — леля Александра го погледна загрижено. — Никога не съм очаквала, че ти именно ще се ожесточиш от това.
— Не съм се ожесточил, а само уморил. Ще си легна.
— Атикус… — мрачно каза Джем.
Той се обърна на вратата.
— Какво има, сине?
— Как можаха да направят подобно нещо, как можаха?
— Не зная как, но можаха. Правили са го и по-рано, направиха го и тази вечер, пак ще го правят и когато го правят, изглежда, че само децата плачат… Лека нощ.
Но нещата винаги са по-добри на следващата сутрин. Както обикновено, Атикус стана невъзможно рано и когато влязохме унило във всекидневната, той вече седеше зад „Мобил реджистър“. По сънното лице на Джем беше изписан въпрос, който устните му не можеха да изговорят.
— Още е рано за безпокойство — успокои го Атикус, когато отидохме в трапезарията. — Още не сме стигнали края. Можеш да бъдеш сигурен, че ще обжалваме. Божичко, Калп, какво е това? — Той се взираше в своята чиния на масата.
— Отзарана бащата, на Том Робинсън ни изпрати това пиле и аз го приготвих — каза Калпурния.
— Кажи му, че е голяма чест за мене… Сигурно и президентът в Белия дом не закусва с печени пилета. А това какво е?
— Кифли — отвърна Калпурния. — Изпрати ги Естел от хотела.
Атикус я погледна в недоумение и тя прибави:
— Елате в кухнята да видите какво има, мистър Финч.
Ние го последвахме. Кухненската маса беше отрупана с хранителни продукти, в които можеше да се скрие цялото семейство: късове солено свинско месо, домати, фасул, дори грозде. Атикус видя един буркан с осолени свински крачета и се усмихна.
— Дали леля ви ще позволи да ги изям в трапезарията, как мислите?
— Когато дойдох отзарана, всичко това беше сложено пред задната врата — обясни Калпурния. — Те… те са ви много благодарни за всичко, което сторихте, мистър Финч. Нали това не е… прекалено дръзко от тяхна страна?
Очите на Атикус се напълниха със сълзи. Не отговори веднага.
— Кажи им, че съм дълбоко признателен — каза той. — Кажи им… кажи им, че втори път не трябва да правят това. Времената са прекалено тежки…
Той излезе от кухнята, мина в трапезарията, извини се на леля Александра, сложи шапката на главата си и отиде в града.
В хола се чуха стъпките на Дил и Калпурния остави на масата неизядената закуска на Атикус. Между хапките си, Дил ни разправи как мисис Рейшъл реагирала на снощните събития. Тя заявила, че щом човек като Атикус Финч желае да си бие главата в стената, то било негова работа.
— Щях да й кажа аз на нея — изръмжа Дил, глождейки една пилешка кълка, — но видът й беше съвсем смачкан! Оплака се, че половината нощ не била спала заради мене, чудела се къде съм и щяла да накара шерифа да ме търси, но той бил в съда.
— Дил, не трябва да ходиш никъде, без да й се обаждаш — каза Джем. — Само я дразниш.
Дил въздъхна търпеливо.
— Сто пъти й обясних къде отивам… просто й се привиждат твърде много змии в шкафа. Обзалагам, че всяка сутрин закусва с по един пайнт28… знам, че пие две пълни чаши. Виждал съм я.
— Не говори така, Дил — каза леля Александра. — На децата не им прилича да говорят така. Това… това е неприлично.
— Не говоря неприлично, мисис Александра. Нали не е неприлично да говориш истината?
— Начинът, по който говориш, е неприличен.
Джем я погледна с пламнали очи, но каза на Дил:
— Да вървим. Вземи този грозд със себе си.
Когато излязохме на предната веранда, мис Стефани Крауфорд разправяше на мисис Моди Аткинсън и на мистър Ейвъри за съда. Те ни погледнаха и продължиха да си говорят. Джем издаде някакъв убийствен звук с гърлото си. Аз съжалявах, че нямам оръжие.
— Мразя, когато възрастните ме гледат — каза Дил. — Все ми се струва, че съм направил нещо лошо.
Мисис Моди извика Джем да отиде при тях.
Джем изръмжа и се надигна от люлеещия се стол.