Фу Хай пътува с разнебитен автобус от Хотан до Кашгар, после мина през прашния оазисен град Аксу и накрая, след три дълги дни, пристигна в Урумчи, главния град на провинцията.
Зачака на гарата с разтуптяно сърце, докато „Железният петел“ спря в Урумчи. Влакът беше покрит с черен прах. През прозорците не се виждаше нищо, защото Кара Буран (Черният ураган) духаше със страшна сила от западните пустини и обстрелваше стъклата с камъни и чакъл.
Понесъл в раница оскъдните си вещи, Фу Хай се качи на „Железния петел“ и намери леглото си във втора класа. Пътуваха един ден и после започнаха да криволичат по източния склон на огромната планинска верига Тяншан. Предстоеше им петдневно пътуване до Пекин.
Спътниците му се събудиха и се заловиха с утринния си ритуал — кашляне и плюене на пода, макар че във всички вагони имаше табелки с надпис „Плюенето забранено“ и „Дайте своя принос в изграждането на културна цивилизация“.
Настроението на пътниците беше празнично. Хората говореха свободно, смееха се и дори се шегуваха с политически въпроси. За такива приказки по време на Културната революция можеха да те хвърлят в затвора или дори да те убият. Фу Хай установи, че влаковете са единственото място в Китай, където хората говорят свободно — може би, защото знаеха, че никога повече няма да се видят. Превозното средство внушаваше чувство за безопасност. Тези волно леещи се думи бяха вдъхновявани от алкохолната напитка, наречена каолян. Тя се приготвяше от сорго и беше силна като слънчева светлина и пенлива като бира.
Настъпваше новата 1998 година. Годината на Тигъра. Фу Хай се вълнуваше, че ще замине за Америка.
Войникът, който седеше срещу него, служеше в ядрена база в далечен Северозападен Китай. Фу Хай го попита дали е чувал за брат му, но младият мъж не знаеше нищо за Лу Пин. Войникът имаше медал на униформата си и го показваше на всеки, с когото разговаряше. Бяха го наградили с „Отличие в политическото мислене“ и Фу Хай реши да не му казва нищо повече. По обяд войникът се напи и повърна на пътеката в коридора. Другите пътници се развикаха и той почисти мръсотията. Случката накара Фу Хай да се почувства по-силен. Бяха принудили войника да се подчини на колективното желание. Фу Хай бе станал един от групата.
След два дни той придоби опит в пътуването. Научи се да слиза на гарите, където спираха, и да купува слънчогледови семки и горещи кнедли от амбулантните търговци, тъй като цените им бяха много по-ниски, отколкото в павилионите. Бързо се качваше във влака и сядаше на дървеното легло. „Железният петел“ потегляше от гарата и Фу Хай ядеше семки, плюеше на пода и се усмихваше.
След три дни минаха покрай огромните димящи комини на Ланчжоу. В провинция Гансу постепенно започна да се вижда зеленина и той видя терасовидните хълмове и оризищата, които смътно си спомняше от детството. Изпита тъга по баща си, майка си и любимата си сестра, на която пишеше веднъж месечно в продължение на четиринайсет години. Така и не бе получил отговор. Питаше се дали е жива, дали партийните началници в Хотан бяха задържали писмата му. Може би нейните писма са били отваряни, прочитани и изхвърляни. Преди десет години му казаха, че майка му е починала от туберкулоза. Фу Хай никога нямаше да прости на председателя Мао онова, което бе причинил на семейството му. Помнеше как баща му бе принуден да напусне дома си, надянал шапката на позора, срама и унижението. Помнеше следващите дни, когато гневът му нарастваше, докато седеше в класната стая и пееше химна за Мао. Текстът го отвращаваше. „Мама е скъпа и татко е скъп, но председателят Мао е най-скъп от всички.“ Това беше началото на политическото недоволство, което приключи с изгнанието му в Хотан.
Дъждът продължаваше да барабани по клатушкащата се, извиваща се метална змия, която го връщаше в родния му град.