Щом вкарали Джоузи в къщата, Елисън Еър отново отделил понито от другите коне и го пуснал сам в двора на конюшнята. След това влязъл в двора и започнал да го дразни и закача, за да разбере какво е по нрав — диво и лошо или пък своеволно и дръзко. Оказало се, че понито хем се страхува, хем не се страхува от Елисън, но почти през цялото време не спряло да се движи, подтичвало и галопирало неспокойно край него, без да сваля зоркия си поглед от човека с дългия камшик в ръце.
Най-накрая Елисън залостил понито в един ъгъл и докато внимателно го приближавал, то риело нервно, мърдало уши и навеждало глава, сякаш се канело да го бутне. Не изпускало от поглед краката и ръцете му.
— Спокойно! — повелително рекъл Елисън. — Не мърдай!
Понито махало с дългата си сплъстена и мръсна опашка.
— Ш-шт, ш-шт… — казал тихичко Елисън.
— Внимавайте със зъбите му! — извикал Блу на господаря си. — Хапе!
— Те всички хапят — отговорил Елисън. — Няма нищо, Блу.
След това се приближил към понито. То не помръдвало, но когато Елисън протегнал ръка, за да го докосне по гърба, то изведнъж вирнало глава, бутнало го, съборило го и хукнало.
Блу се засмял.
— Е, поне е бързо и умно — казал Елисън и станал от земята. — И явно не се отбранява с копита, а това е много важно. Отделете го, за да огледаме краката му.
Затворили понито в кошара със солидни решетки, сложили му оглавник и вързали краката му с дебели меки памучни въжета. Пуснали го навън, но щом излязло на ливадката пред конюшнята, го спънали. Конярите уловили меките памучни въжета, а Елисън Еър внимателно опипал краката, хълбоците и гръдния му кош, а след това и разпенената му потръпваща уста.
— Устата му е доста мека — рекъл Елисън. Това беше добър знак — ако беше твърда, щеше да опъва юздите в ръцете на тринадесетгодишното момиченце. По-меката уста означаваше, че ще привикне лесно към юздите.
— А явно не е и зло — казал Блу, тъй като то само изпръхтяло и щом се изправило на крака, хукнало.
— Всичко е наред — рекъл Елисън. — Става за целта. Тя явно си избра пони, което прилича на нея. Малко избухливо, хитро, но пък поне знае какво иска. Я го вижте!
Понито се било засилило към високата ограда, сякаш се готвело да я прескочи. Свърнало уплашено в последния миг. Всички се засмели, а Елисън имал доволен вид.
— Бива си го! Чудесно е! Вкарай го обратно в конюшнята и го изкъпи — наредил той на Блу.
Тъй като живееха в саваните, всички диви понита бяха мръсни, кални и със сплъстени гриви. В светлите им гриви, покрити с косми копита и развети опашки винаги имаше заплетени тръни и магарешки бодили. Нересани, те изглеждаха така диви и свирепи, че на човек му се струваше невъзможно да ги измие и изчисти. Интересно, но когато малкият Таф бил даден на Скоти, той инстинктивно постъпил така, както трябва. Не изкъпал понито, а търпеливо го ресал (с чесало, което бил „намерил“ някъде), докато телцето, опашката и гривата му блеснали от чистота. Оттогава нататък Скоти винаги го поддържаше в изряден вид и се гордееше с него — Таф беше едно от най-хубавите малки кончета в града.
Може би истинската причина за нареждането на Елисън Еър се криеше в убеждението му, че дивите коне са мръсни и се чувстват мръсни, и че конят се чувства психически по-добре, когато е сресан и чист. Така че ако един кон трябва да промени навиците си, няма нищо по-добро от това, да започне новия си живот с психическа промяна във физическите усещания. Сресваш и изкъпваш дивото пони и то разбира, че се е случило нещо особено и хубаво.
И тогава вече може да се започне с истинското му опитомяване.
V.
Не присъствахме на опитомяването, но узнахме подробностите пряко или косвено от Блу, а и от другите коняри. Бо (от бо2) — името, което Джоузи даде на понито си — не изявил ни най-малко желание да бъде впрегнат, Джоузи искала сама да го привикне към впрягане, но се оказало невъзможно. Тя обаче ставала рано в златистите зори, когато петлите силно кукуригали над потъналите в роса поля, отивали в двора на конюшнята заедно с овчарското си куче Макс и просто говорела на дивия неспокоен Бо. Блу й предложил да опита да му даде обичайния морков, но Джоузи отказала.
— Няма да го разглезвам — казала тя.
Самата тя беше доста глезена и знаеше вредата от разглезването.
Затова пък, когато отивала при Бо, никога не вземала дългия си камшик. Разчитала на кучето Макс, което се примъквало сантиметър по сантиметър до Бо — като едно добро овчарско куче и постепенно го привиквало към домашния живот. Макс бил обучен да прави това и го правел добре. Джоузи настоявала да влиза на количката си в двора на конюшнята, за да може Бо спокойно да я разглежда. Елисън й разрешил, но наредил на Блу да я наблюдава внимателно винаги, когато се приближи до понито. Искали да привикнат понито с количката и със седналата в нея Джоузи — нали за момичето нямало друг начин да се приближи до Бо.