Оглеждам я триумфално. Бях забравила за нея. Сър Ричард ми я подари миналата година на рождения ми ден и аз я сложих в бюфета някъде по-отзад. Не че не пия текила, но обикновено, когато съм вкъщи и ми се допие нещо, с Фиона си разделяме бутилка вино, а не си правим коктейли на кухненския плот.
Гледам бутилката.
Казах „Обикновено, когато съм си вкъщи“. Но тази вечер е различна! Нищо не е обикновено. Нова година е! Сърцето ми е разбито. Аз съм сама. И съм облечена в сексапилен костюм на котка.
Майната му на билковия чай. Трябва ми нещо по-силно.
Добре, за да бъде както си му е редът, ми трябват сол и лимон. Това поне го знам. Поглеждам жалкото подобие на фруктиера. След като Фиона пише статии за здраве и красота, човек би очаквал къщата да е пълна с екзотични плодове. Вместо това във фруктиерата има само два почернели банана и две зелени ябълки, които са толкова спаружени, че може да бъдат изложени в Британския музей в помещението с мумиите. И освен това не мога да намеря солта. Нито чиста чаша.
О, карай да върви. Няма значение. Вземам голямата си чаша от поставката за чаши, на която пише „Запази спокойствие и продължавай!“ и си сипвам едно малко. Всъщност количеството по-скоро е колкото четири малки, осъзнавам, докато гледам текилата, преди да я погълна на един дъх. Оставям чашата на плота и трепвам. Течността е като огън — изгаря всичко, откъдето мине по пътя до стомаха ми. Боже! Хората казват, че била силна. Това направо може да взриви главата ти! Още няколко такива глътки и така ще се отрежа, че няма да знам кой ден сме.
Идеално.
Сипвам си още една голяма чаша, почти пълна, и отивам в спалнята си. Тази стая е била дневна, но тъй като апартаментът е само с една спалня, Фиона я превърна във втора, когато се преместих тук. Което напълно ни устройва, тъй като кухнята е от онези големи кухни, в които можем да се храним. Така че си имам свой малък портативен телевизор, който гледам, докато лежа в леглото, плюс оригинална викторианска камина, която (представете си!), работи.
Всъщност мисля, че ще взема да я запаля. Живият огън винаги ме ободрява и вдига настроението ми. Слагам няколко цепеници, смачквам няколко стари вестника, както ме е учил дядо, когато бях малко момиченце, и за нула време имам истински огън. Решавам да запаля свещ, но тази с любимия ми аромат е почти изгоряла.
По дяволите. Хвърлям я в кофата за боклук и през ума ми минава една еретична мисъл, но моментално я прогонвам. Не, не бива. Фиона ще ме убие.
Тя никога няма да разбере — нашепва ми един пиянски, бунтарски глас в главата. — Можеш да я върнеш, преди да се прибере. Ще я вземеш само за малко назаем.
Ако съм в нормално състояние, никога не би ми минала подобна богохулна идея. Да взема назаем „Диптик“-ът, както Фиона нарича свещта, е все едно да взема назаем кралската корона. С други думи, не бива да го правя. Свещта е предназначена да стои върху малката ъглова масичка в коридора, до една саксия с бяла орхидея и бележника й „Смитсън“ с адреси и телефони, който й подари някакъв рекламен агент.
Но аз не съм в нормално състояние. Нито съм разумна. Вече съм на чаша шампанско и две големи текили и в момента идеята ми изглежда страхотна. Както и да изям цялата кутия с кейк, за която неочаквано се сещам. Отивам щастливо в кухнята и се завръщам с контрабандните стоки. Дъвча кейк и запалвам скъпоценната свещ. Това е. Идеално.
Вдъхвам скъпия аромат на смокиня и се връщам при камината. Пламъците танцуват, свещта гори, а аз чувствам как ме обзема жарава. Всичко изглежда така прекрасно. Така уютно. Романтично.
Как бих искала Себ да е тук.
Бум. Ето че отново ме удари. За няколко мига бях забравила за него, а сега се върна отново и ме остави почти без дъх. Чувствам, че очите ми започват да парят, бързо опитвам да се разсея, грабвам дистанционното и включвам телевизора. Няма да плача, казвам си твърдо. Няма да плача!
Насилвам се да гледам телевизия. Обичайните новогодишни глупости: една репортерка край Лондонското око трепери в сребристата си рокля и се опитва да изглежда весела… щрак… стар черно-бял филм… щрак… друга репортерка, този път от другата страна на Атлантика:
— … Макар че има още няколко часа, докато кълбото падне11 тук, в Ню Йорк вече сме се събрали…
Присядам на края на леглото си и гледам как камерата обикаля из Тайм Скуеър, където тълпите се поздравяват лудешки, докато се фокусира върху лицата на една усмихната двойка.
11
Огромно кълбо, което по традиция пада от сградата на Таим Скуеър в Ню Йорк точно в полунощ и известява идването на Новата година. — Б.пр.