Ето защо отказах всички покани и ще прекарам нощта с Флий, като пия бутилка „Cava“58, ям поръчана по телефона пица и гледам новия филм с Джони Деп на диск. Дори вече съм облякла пижамата. Нямам търпение.
Освен това имам възможност да огледам изминалата година на спокойствие — и вярвайте какво ви казвам, това бе наистина една специална година.
Толкова много неща се случиха, откакто Фиона отговори на онова телефонно обаждане от „Супер Шик“ преди няколко месеца. След първата и единствена чанта, която направихме с дядо и неговата стара шевна машина, днес вече притежавам мой собствен бизнес, наела към хора, в това число и дядо, чиято нова титла е „творчески консултант“ и произвеждам стотици чанти. Имам си дори собствено лого и уебсайт, който Али направи за мен, а поръчките валят като река. Едва успяваме да ги изпълним. Освен това имам всевъзможни нови материи, дизайн и толкова нови и различни идеи и проекти…
Спирам, преди да съм прекалила. Понякога трябва да се ощипя, за да повярвам. Това наистина е мечта, превърната в истина.
И не само това се е променило. Поглеждам снимката над камината. На нея са Фиона и сър Ричард в сватбения си ден, заедно е Талула и Монти, които са закичени с цветя в нашийниците. Те се ожениха това лято в неговото семейно имение в Шотландия — той е облечен с килт, докато Фиона е изпълнила своята сватбена фантазия да носи роклята на баба си. Преди не можеше да влезе в нея, но след като срещна сър Ричард, тя свали поне няколко размера. Не че се грижеше за теглото си, а точно обратното — защото не се грижеше. Веднага след като престана да се тревожи за килограмите, те започнаха да се топят.
Това обаче беше доскоро, защото сега пак е започнала да ги трупа. Само че този път има добро извинение: Фиона е бременна в четвъртия месец. Извинете, имах предвид лейди Блексток. Боже, все още не мога да повярвам! Фиона е лейди! Не само това, но тя смени своите умопомрачително високи токчета с чифт гумени ботуши и живее в провинцията. Сега аз държа под наем целия апартамент — просто не виждам смисъл да се местя. Флий обича да живее тук, а аз превърнах спалнята на Фиона в студио.
Но Фиона не бе единствената, която намери любовта. Дядо и Сесил станаха неразделни, въпреки че любовта им е от съвсем различен вид. Неговото сърце все още принадлежи на баба, както винаги е било, но в Сесил той откри човек, който споделя любовта му към покера, а в дядо тя намери някой, с когото отново да танцува. През уикендите те организират чай с танци в „Хемингуей Хаус“ и винаги са първи на дансинга, където се забавляват като младежи със своите най-прекрасни костюми и рокли.
Колкото до неговото здраве, най-накрая, с помощта на Сесил, дядо се съгласи да отиде на лекар, и, както се опасявахме, се оказа, че има начални признаци на Алцхаймер. Добрата новина (ако при тази диагнози има въобще такава), е, че никой не знае колко бързо или бавно ще се развие болестта. Така че той се справя добре. Има си Сесил, която провокира спомените му и както тя казва с нейния прекрасен френски акцент „Ние всеки ден създаваме нови спомени.“
Чувам по радиото „Auld Lang Syne“ и се разсейвам. До днес не разбирах за какво се пее в тази песен, не разбирах какво означават думите, но мисля, че е за това да помним старите приятели. И старите гаджета, осъзнавам, слушайки песента и мислейки за онзи имейл, който получих от Себ. Пишеше, че ми пожелава весели празници. Също както миналата година, само че вместо да се разстроя, този път просто се усмихнах и му отговорих: „На теб също“.
Много неща са различни от изминалата година, поне от онова, което си спомням. Не съм съвсем сигурна, защото дневникът ми се затри преди известно време. Нямам представа какво стана и паметта ми е ужасна, но той изчезна горе-долу по времето, когато Фиона се изнесе оттук. Заедно с дневника изчезна и дискът. Кой знае?
Има много неща, които не знам. Например, наистина ли се случи? Нима желанието никога да не съм срещала бившето си гадже наистина бе изтрило нашата връзка? И наистина ли съм се срещнала отново с него, но този път по различен начин? Звучи ми налудничаво. Беше налудничаво. Като гледам сега назад, почти не мога да повярвам, че се е случило, и понякога, само когато заспивам, си мисля, че може би не е — може би съм сънувала, може би съм объркала въображението и реалността.