Навън е един от онези сиви и люти, мразовити зимни дни. Дори дърветата сякаш зъзнат, клоните им, олисели и без листа, приличат на сгърчени мъртвешки пръсти на фона на замръзналото бяло небе. Скривам ръце в джобовете на пухеното си палто, за да ги стопля, и слизам по стълбите, а дъхът ми излиза под формата на бели облачета.
За щастие кафене „Старбъкс“ е наблизо и само след десет минути отварям познатата врата и влизам в топлото помещение, ухаещо на еспресо. Вътре е очарователно спокойно, има само няколко майки с бебета, които спят в количките им. Отивам направо на бара. Идеално. Най-после доза кофеин.
— Искам дълго тройно лате14 — изстрелвам поръчката си, преди барманката да успее да каже „Здрасти!“.
— Сигурна ли сте, че искате тройно? — пита със съмнение тя. — Ще стане много силно.
— Точно това искам — усмихвам се. За махмурлийските ми уши звучи като музика.
Тя продължава да се съмнява, но записва поръчката.
— Нещо друго? Кроасан или понички? Може би препечен сандвич?
— Не, благодаря, само кофеин… искам да кажа кафе — поправям се бързо, вадя портфейла си и давам банкнота от пет лири.
Прибирам рестото и се отдръпвам, за да почакам в края на бара моето мечтано кафе лате. Докато барманката започва да разпенва млякото се обръщам и оглеждам кафенето: грозните картини по стените, една раздразнена майка в ъгъла с едва прохождащ малчуган, който има намерение да излее своето бейбичино15 на пода; младеж, който чука по клавишите на лаптопа си до прозореца…
Лъхва ме вълна студен въздух и аз поглеждам към вратата, която се отваря, за да пропусне друг посетител. Побързайте, затваряйте, защото е много студено, мърморя си наум, докато гледам как някаква размазана фигура в анцуг се появява иззад логото на „Старбъкс“ върху стъклото на вратата и вече виждам ясно.
И в този миг сърцето ми пада в петите, все едно съм в безтегловност.
О, боже, не може да бъде. Просто не може…
Но е.
Това е Себ.
Имам чувството, че съм скочила от самолет без парашут и приближавам земята със стотици километри в час. Мисълта ми препуска със същата скорост. Какво прави тук? Изглеждам като чудовище. Сигурно е тичал край реката. Дали ме забеляза? Господи, все още го обичам. Сърцето ми се връща обратно в гръдния кош. Цялата ми ярост от снощи изчезва и се разтопява във въздуха, а пиянската ми смелост е заместена от непреодолимо желание да изтичам и да обвия ръце около врата му.
Вместо това нахлупвам още по-ниско шапката си, забивам поглед в краката си и се опитвам да успокоя дишането си, но мислите ми продължават да се въртят като въртележка без управление. Защо не си сложих поне малко грим? Да покрие пъпката на брадичката ми… И малко червило… О, какво не бих дала за малко червило… Търся нервно в джоба си и открива балсам за устни. Сигурно златотърсачите са се чувствали по същия начин, когато са откривали злато, мисля си, докато мажа с настървение устните си, отчаяно, като изоставена жена, която току-що е видяла бившия си.
За част от секундата мисля дали да не се скрия в тоалетната. Ако мога да стигна дотам, без той да ме види — но гордостта ми, колкото и да е наранена, не ми позволява. Вместо това седя като закована, преглъщам с мъка и вдигам очи.
Добре. Готова съм. Давам си кураж.
Нищо.
Абсолютно нищо. Той гледа право към мен. Стоп, поправка: гледа право през мен, сякаш ме няма. Очите му се плъзгат, лицето му дори не трепва, докато минава покрай мен към бара, за да си поръча кафе.
За миг седя напълно объркана. Не мога да повярвам. Какво става? Връщам лентата назад. Зашеметена от срещата, или по-скоро от липсата на такава, го гледам и не мога да повярвам. Адреналинът все още пулсира във вените ми, готова съм за битка или за полет.
Но онова, за което не съм готова, е нищо. Zilch Nada16.
Очаквах неудобство, неловкост при сблъсъка ни, непохватни въпроси, изкуствена усмивка, сложена върху устните и фалшиви отговори от рода на „Всичко е наред с мен“.
Онова, което не очаквах, беше пълно пренебрежение.
Гледам как лениво се разкършва, докато чака да вземе рестото си. Да, знам, може да не ме е забелязал или просто да не ме е познал с тази вълнена шапка. Сигурно е така, уверявам сама себе си. Просто не ме е познал. Затова ме подмина.