Край. Няма го. Лесно и просто. Ей така. Няма го.
Гледам няколко секунди в пространството, където обикновено стои той, сетне се връщам към работата си и махам една залепена розова бележка за напомняне.
Ех, ако беше така лесно да изтрия и него от сърцето си!
2.
В четири часа сър Ричард обявява, че офисът официално затваря и ме изритва към вкъщи.
— Няма ли да ходиш на парти? — гласът му ехти добродушно, докато приглажда един непокорен кичур коса, който се вее около главата му като неспокойна птица, заплашваща да отлети. „За нещастие ще ходя“ е отговорът на върха на езика ми. Но не го произнасям. Да се чувстваш отчаян е едно, а да позволиш на шефа си да узнае, че си една руина с разбито сърце, която няма търпение да се прибере у дома и да се скрие под юргана, докато годината си отиде, е нещо съвсем друго.
— Амиии… да, ще ходя — кимам, като избягвам очите му и изключвам компютъра. Ставам и вземам палтото си от облегалката на стола.
— Ех, хубаво е да си млад, необвързан и с безгрижно сърце — въздиша замислено сър Ричард. Подпрял едрото си тяло на ръба на бюрото ми, той седи със скръстени ръце и ме гледа със замечтан поглед.
Усмихвам се насила. Увита в пухеното си палто, със Себ, който се е загнездил трайно в мисълта ми, докато новогодишният празник гърми около мен, бих могла да измисля много начини, по които да опиша как се чувствам точно сега, и „безгрижно сърце“ не е един от тях.
— Спомням си, когато бях на твоите години, какви неща правехме на Нова година… — шефът се отдалечава с хихикане. — Знаеш ли, веднъж ме арестуваха, защото танцувах във фонтаните на „Трафалгар скуеър“?
— Наистина ли? — гледам зле ушития, лъснал по лактите и реверите костюм, големите старомодни очила, кацнали на върха на червендалестия му нос, овехтелите оксфордски обувки с връзки в разумно кафяв цвят, които изглеждат на сто години. Трудно ми е да си го представя млад.
— Да, наистина — кимва с известна гордост в гласа той. — Всъщност бях без дрехи.
— Каквооо? — гласът ми направо стига до фалцет. Неочаквано си представям как сър Ричард тича през фонтаните. Гол.
Ъъъъх. Ужас. Прогонвам с ярост видението.
— О, да! — кима сериозно и тържествено той. — Като млад бях голям калпазанин.
Не съм съвсем сигурна докъде ще доведат тези спомени, но не искам да оставам и да разбирам.
— Ами, довиждане! — вмъквам бодро, вдигам обшитата с пух качулка на палтото си, сякаш правя опит да защитя ушите си от още истории за стриптийз и голи мъже. — Весела нова година!
— О, да, наистина, наистина — той кима, отдръпва се и намества очилата обратно на носа си. За миг остава подпрян на ръба на бюрото ми и за пръв път забелязвам, че костюмът му е малко по-измачкан от обикновено и, ако не бъркам, тази сутрин май не се е бръснал.
— Да, щастлива нова година и на теб, Тес! — повтаря шефът, възвръщайки обичайния си маниер и глас. Изправя се и пъха ръце в джобовете. — Пожелавам ти приятна вечер!
— На вас също! — отвръщам. Той се очертава като доста тъжна фигура, сам-самотен в офиса до моята саксия с филодендрон. И неочаквано в главата ми проблясва мисълта, че както аз съм избягала тук, за да се скрия от нещо, дали и сър Ричард не е избягал? И ако е така, от какво?
Колкото бързо мисълта мина през ума ми, толкова бързо и си замина. Не ставай глупава, той е щастливо женен за лейди Блексток от цели двайсет години! От какво би могъл да бяга?
Вземам чантата си, махам му с ръка и тръгвам към асансьора.
След топлината в офиса, излизам навън и все едно се озовавам във фризер. Решавам да вървя бързо. Прекалено студено е, че да чакам автобус дори и с моето пухено палто, освен това живея на двайсет минути път пеш. Изравям от чантата си айпода, разплитам кабелите на слушалките и, докато слушам гласа на Паоло Нутини4, вървя към реката. След две песни виждам величествената арка на моста Хамърсмит пред мен. Богато украсените със злато детайли изпъкват в тъмнината под светлините на автомобилните фарове. Откъм реката веят ледените пориви на вятъра и се завихрят около замръзналите ми уши, затова вдигам яката, заравям лицето си и го крия в шала от мохер. Продължавам да вървя. Под мен Темза е мастиленочерна, но по бреговете й мога да различа кръчмите, наредени като елхи с гирлянди от цветни светлини. Мога да различа дори фигурите на хора, излезли навън от топлината на бирените изпарения, с риск да се простудят, за да изпушат по една цигара.