Изключвам айпода си. Сега мога да чуя и звуците от разговори и смях, донесени от поривите на вятъра. За миг спирам и се навеждам над перилата. Оставям погледа си да се рее. Има нещо магическо да висиш високо над Темза, гледайки към Лондон и живота под теб. Обзема ме едно чувство за свобода и спокойствие, въпреки шума на преминаващите зад мен коли, което дава на мисълта ми пространство да блуждае. Да сънува. Да мечтае. Да мисли.
А аз, както обикновено, мисля за мен и за Себ. Това се е превърнало в нещо като навик — да си припомням сцени и разговори, да ги превъртам в главата си, да си представям какво щеше да стане, ако не бях казала това или не бях направила онова, и ако бях реагирала така, а не както… За да има връзка, трябват двама, както и за да бъде прекъсната тя, също трябват двама, но има много неща, които аз направих неправилно… Не кой знае колко големи, не, просто много дребни, случайни неща.
Като например онзи глупав спор за брака. Мисълта ми със съжаление се връща към лятото. Отидохме на сватбата на негови приятели и онова, което започна като весели закачки, след като хванах букета на младоженката — ритуал, който показва коя ще бъде следващата булка, се превърна в огорчение и спор, когато той заяви, че не вярва в брака. Аз се разстроих и приех нещата твърде лично, макар да бяхме заедно само от шест месеца и изобщо не бързах да сложа халка на пръста си. Но това се случва, когато човек е безнадежден романтик и е пил повечко шампанско… Боже, каква идиотка съм била!
Усещам как сърцето ми се свива. Гледам в кадифената тъмнина и се чудя къде ли е той. Какво прави? Дали мисли за мен? Чувството, че някой ти липсва, сигурно е една от най-страшните човешки емоции. На всички други чувства като гняв, страх и ужас хората отделят много повече внимание, сякаш им придават повече стойност, но след като те стигнат до кулминацията си и утихнат, остава разяждащата, нестихваща болка от загубата, която просто трябва да бъде изтърпяна. Това е като задкулисния шум, който винаги е там и никога не стихва. Просто трябва да се опиташ да го изолираш, да се разсейваш, да се надяваш, че утре дупката, която е останала, ще стане по-малка.
Изведнъж осъзнавам колко студени са пръстите ми, затова ги махам от замръзналия парапет, пъхам ледените си ръце в джобовете, слизам от моста и се отправям към големите викториански жилищни сгради от червени тухли на ъгъла. Над входната врата има стъклопис от цветно стъкло, на който се чете „Арминта Менигън“.
Отвън сградата изглежда много величествена, много скъпа и луксозна, но всъщност общите стълбища са овехтели, а някои от съседите изглеждат подозрително лукави и нечистоплътни. Фиона купи апартамента преди няколко години с малкото пари, които наследи от една стара своя леля. Той е на четвъртия етаж, отчаяно се нуждае от боя, меко казано е доста тесничък и до него се стига по стълби, от които въздухът в дробовете ти свършва.
Което, да си кажем честно, подхожда много на Фиона.
Сериозно, тя прилича много на своя апартамент. Величествена отвън и не толкова отвътре. За целия свят навън тя е преуспяла журналистка в областта на здравето и красотата, със собствена колонка в съботното издание на голям национален вестник, където възхвалява ползите от физическите упражнения, храненето с три здравословни органични храни на ден и употребата на слънцезащитен фактор 45. За онези, които са вътре — тоест аз, тя е на свободна практика, пише на кухненската маса по пижама, пуши по пакет „Марлборо лайт“ на ден и, когато не се е запиляла по тропиците и Хавай при първия слънчев проблясък, се опитва да отслабне с една или друга краткотрайна диета, която в момента е на мода.
Опитвала съм да й кажа, че е прекрасна такава каквато е, но тя не ме слуша. Миналия месец не яде нищо друго, освен супа Том Юн.
— Това е диетата на хилядолетието! Проста зелева чорба — обясни ми ентусиазирано, — но не причинява подуване и газове. — И три пъти седмично ходи до Тай5, за да взема храна за вкъщи в огромни, приличащи на бурета съдове. Това поне бе полезно физическо натоварване.
Фиона е моята най-стара и най-близка приятелка. Срещнахме се, когато ходехме в началното училище и двете бяхме на осем години и веднага след като се запознахме, тя ми съобщи, че може да свири на пиано и че родителите й имат лятна къща в Южна Франция. Наистина имаха.
Нещо подобно. Ако тегленето на каравана през Ламанш всяка година се смята за лятна къща, значи имаха.
Колкото до свиренето на пиано, то приличаше повече на удряне с пръчици за хранене върху клавишите на ямахата.