Но това е Фиона. Винаги си е била такава. И да, понякога е малко смущаващо — когато преиначава гласа си на аристократичен и обявява на всички, че е била в Кеймбридж, но пропуска да спомене, че всъщност е ходила само до поликлиниката. Или когато една вечер я чух да казва по телефона, че щяла да затваря, защото „бърза за пилатес“, а всъщност имаше само диск с упражненията, който събираше прах заедно с още много други подобни сидита. Не само това, видях я да го пуска един-единствен път и го спря по средата, за да гледа Dragons Den6.
Да, но въпреки всички превземки и маниерничене тя е един от най-милите хора, които съм срещала. Има огромно сърце и когато стане напечено, знам че винаги ще бъде до мен — наричам я четвъртата „бърза помощ“. Сякаш има нужда непременно да обяви какво е направила пред публика. Сякаш, поради някаква причина, се срамува от онова, което е. За да бъда честна, ще кажа, че според мен вината е на майка й. Тя бе от онези класически амбициозни майки, която й натякваше, че е пухкава като малко кученце и я караше да се запише на всички възможни извънучилищни занимания.
Бедната Фиона! Обикновено идваше всеки ден в училище почти припаднала под тежестта на четири музикални инструмента, тенис ракета, хокеен стик, балетно облекло, палци и плувен костюм. Когато се оплакваше, майка й казваше: „Мерилин Монро нямаше да стане онова, което е, ако бе останала Норма Джийн“. Което е доста объркващо за едно единайсетгодишно дете. И много натоварващо. Мисля, че Фиона така и не успя да го преодолее.
— Тес, ти ли си?
Останала без дъх след изкачването на стълбите, бутам вратата на апартамента, за да бъда посрещната от оглушителен звук, идващ от нейната спалня. Странно, когато сме само двете гласът й звучи по-малко с акцент „Произведено в Челси“ и много повече като „Единственият път води към Есекс“7.
— Защо? Кого друг очакваш? — пъшкам и хвърлям чантата си върху масата в коридора. Флий, нашият рижав котарак, се появява отнякъде и започва да се увива около краката ми и да мърка високо. Аз го вдигам, галя го под брадичката, когато една мисъл ме поразява: „О, не! Може би е поканила някой от последните си любовници на купона тази вечер!“
Наум прехвърлям списъка на мъжете, които преминаха през последните няколко месеца през апартамента ни: Карлос, дипломатът, който бе висок два метра и така се удари в рамката на вратата в кухнята, че почти припадна; Дейвид, който пишеше поезия и настояваше да я рецитира; Карлос — испанецът, който се появи, за да я изведе на вечеря, пуши трева на дивана и после неочаквано си отиде…
Да ви кажа честно, не мога да си ги спомня всички. След като години наред се срещаше без особен успех по старомодния начин, напоследък Фиона откри запознанствата по интернет и започна да излиза с обезпокояващо голям брой мъже.
Ослушвам се за отговор, но такъв няма.
О, боже! Само не ми казвай, че един от тях вече е тук! Добре де, няма да ми е за първи път да вляза и да се сблъскам с полугол мъж в кухнята.
— Фи… — започвам колебливо. Настройвам слуха си и се ослушвам от спалнята й да долети „Знаеш ли какво?“
Чувам само шумолене. Надничам леко зад ъгъла, оглеждам коридора.
— Ти… добре ли си?
Чува се тъп удар, сетне вратата на стаята й се отваря рязко.
— Татата-да-та-да!
Флий надава писък и скача уплашен от ръцете ми. Но вместо непознат мъж по боксерки, пред мен стои Фиона в униформата на медицинска сестра.
— Е, какво мислиш? — поклаща се лекичко върху главозамайващо високите си токчета. — Това е за купона довечера — продължава, стържейки с нокът по бялата сестринска касинка. Тя е кацнала на върха на русата й коса, всеки косъм, от която е бил изрусяван, изсветляван, къдрен и лакиран във всеки миг от живота й.
И като си помисля, че току-що бе написала статия за косата и как е време, цитирам: „Да захвърлим боите и другите продукти, които увреждат косата ни и да се върнем към естественото!“
— Какъв е твоят костюм? — тя ме гледа с очакване.
Аз също я гледам за миг. В главата ми изплуват някакви смътни спомени: как ми говори за партито — „огромна тераса на покрива с удивителна гледка… работи за «Моет», така че ще има тонове шампанско… в поканата пише да сме маскирани…“
Имам чувството, че потъвам.
— Не си забравила, че това е карнавал, нали?
7
Телевизионни сериали, описващи живота в аристократичния квартал на Лондон — Челси, и в провинциална Англия, Есекс — т.е. родена в центъра на Лондон или в провинцията. — Б.пр.