— Може би го е взел назаем, в случай че някой го види и съобщи номера на полицията. Имал е нужда само от отвертка, за да смени номерата.
— Гадост!
— Анди, трябва да се обадиш в полицейското управление на Нютън и да съобщиш за случая. Може би е дреболия, но нека обаждането ти да е регистрирано при тях.
— Не искам да правя това точно сега. Делото започва утре. Ако съобщя, все някак ще стигне до новините. Не мога да го допусна. В този момент е важно да ни възприемат като нормални, спокойни хора. Искам онези съдебни заседатели да виждат в нас обикновено семейство като техните. Защото наистина сме като тях.
— Анди, ако някой ви е заплашвал…
— Не, никой не ни е заплашвал. Самият ти каза — някой просто си е спрял колата на улицата.
— Само че ти си бил достатъчно разтревожен, за да ми се обадиш.
— Няма значение. Ще се оправя. Ако съдебните заседатели разберат за това, половината от тях ще помислят, че всичко е наша измишльотина. Ще си кажат, че сами сме го уредили, за да предизвикаме съчувствие, да се представим като жертви. Не искам никакви драми. Всичко от наша страна, което изглежда странно, съмнително или пък лъжа, ще им попречи накрая да произнесат думата „невинен“.
— Какво смяташ да правиш?
— Можеш ли да пратиш насам патрулна кола, без да посочваш официална причина? Да минат из квартала, да го подплашат. Само за да кажа на Лори, че няма за какво да се безпокои.
— По-добре да го направя аз, иначе ще бъде регистрирано.
— Благодарен съм ти. Няма как да ти се отплатя.
— Анди, просто се погрижи момчето ти да си остане вкъщи след делото.
— Искрено ли говориш?
Той замълча.
— Не знам. Има нещо сбъркано в цялата история. Може би е само защото видях теб и Джейкъб на масата на защитата. Познавам това момче, откакто се роди.
— Пол, не го е направил той. Гарантирам.
Той изсумтя недоверчиво.
— Анди, кой би имал причина да се навърта около дома ви?
— Семейството на жертвата? Или някое хлапе, което е познавало Бен Рифкин? Или човек, който е прочел във вестниците за делото? Може да е кой ли не. Вие не продължихте ли да ровите около Пац?
— Откъде да знам? Анди, нямам представа какво правят. Натикаха ме в скапания отдел за връзки с обществеността. Малко остава да ме пратят на улицата да пиша актове за превишена скорост. Отстраниха ме от случая в момента, когато обвиниха Джейкъб. Нямаше да се учудя, ако бяха започнали да разследват и мен, все едно съм заговорничил с теб за укриване на истината. Затова нямам почти никаква информация. Но мисля, че вече не се занимават с Пац, след като са предявени обвинения на друг. За тях случаят е приключен.
И двамата преценявахме ситуацията.
— Добре — реши той накрая, — ще намина около вас да видя какво става. Кажи на Лори, че всичко е наред.
— Вече й казах. Не ми вярва.
— Няма да повярва и на мен. Както и да е… Ти също легни да поспиш. И двамата няма да издържите, ако продължавате така. Това е само първата вечер.
Благодарих му още веднъж и се качих горе да си легна. Лори се беше свила на леглото на кълбо като котка.
— С кого говореше? — смънка във възглавницата.
— С Пол.
— Какво каза?
— Каза, че сигурно няма нищо особено в спрялата кола. И всичко е наред.
Тя изпъшка.
— Освен това каза, че няма да му повярваш.
— Прав е бил.
27. Встъпително изложение
Наблюдавах Нийл Ладжудис, когато се изправи за своето встъпително изложение пред съдебните заседатели. Познавах го добре и бях сигурен, че онова, което го вълнуваше в момента, бяха двете насочени към него камери. Пролича, когато закопча старателно сакото си — очевидно част от костюм, купен наскоро. (Охарчването му за нови дрехи беше несъмнена грешка, защото винаги изглеждаше, че се перчи с тях.) Сигурно беше герой в собствените си очи. Неговите цели съвпадаха с общото благо, тоест каквото беше добро за Нийл, беше добро и за всички останали, с изключение на Джейкъб, разбира се. Предполагам, че смяташе за справедливо и мястото ми зад масата на защитата. Не мисля, че през онзи ден Ладжудис е приемал този процес като някаква съдбовна разплата, подобно на историята на Едип. А и с нищо не показа подобно отношение. Докато изпъваше новото си сако и се опитваше да се хареса както на съдебното жури, така и на всички пред телевизорите, виждах у него само младежка суетност. Не можех да го мразя или дори да го обвинявам за кратката проява на самодоволство. Натрупа опит, издигна се, най-после стана Важният човек. Всички сме преживявали такива моменти и едва ли някой ще отрече, че удоволствието след дълги години да заемеш мястото на бащата е несравнимо с нищо друго. Пък и не можем да обвиняваме Едип… Той е бил жертва, изобщо не е искал да стори зло никому.