Ще чуете, че обвиняемият е обмислил всичко, той е планирал убийството. Няколко седмици по-късно той дори го е описал в разказ, който невъзмутимо публикувал в интернет — разказ с подробности как всичко е било замислено и извършено. Е, обвиняемият може би ще предложи някакво безобидно обяснение за този разказ, в който подробно е описано убийството на Бен Рифкин, в това число с подробности, известни само на действителния извършител. Може просто да ви каже: „Аз само си фантазирах“. На това бих отговорил, както несъмнено ще направите и вие: „Що за момче фантазира за убийството на приятел?“.
Той направи мълчаливо няколко крачки, за да изчака въздействието на думите си.
— Ето какво знаем: когато обвиняемият излязъл от дома си и тръгнал към парка „Колд спринг“ в утрото на 12 април 2007 година, когато навлязъл в гората, той е имал нож в джоба си и идея в ума си. Бил е готов. В този момент е бил необходим само повод, за да пламне искрата, която го е накарала да се… пречупи.
И какъв е бил този повод? Какво е превърнало фантазиите му за убийство в деяние?
Ладжудис пак млъкна. Това беше най-важният въпрос, гатанката, чийто отговор беше длъжен да намери — как едно нормално момче, което не си е служило с насилие дотогава, изведнъж стига до такава жестокост? Мотивът присъства във всяко дело, не като част от юридическите аргументи, а в главата на всеки съдебен заседател, без изключение. Затова е толкова трудно да бъдат доказани престъпленията, в които липсва мотив или той изглежда неубедителен. Заседателите искат да разберат какво се е случило, искат да знаят защо се е случило. Те изискват логичен отговор. Очевидно Ладжудис нямаше отговор. Той можеше да предложи само теории, догадки, вероятности, „гени на убиец“.
— Може би никога няма да научим — призна, като се стараеше да замаже зейналата дупка в обвинението, самата необикновеност на престъплението, очевидната му необяснимост. — Дали Бен го е обидил? Дали го е нарекъл „педалче“ или „путьо“, както се е случвало? Може би „загубеняк“ или „смотаняк“? Дали го е блъснал или заплашил, дали се е опитал някак да го тормози? Вероятно.
Поклатих глава. „Вероятно?“
— Каквото и да е подтикнало обвиняемия, когато е срещнал Бен Рифкин в парка „Колд спринг“ в онова съдбовно утро на 12 април 2007 година — а той е знаел, че Бен ще бъде там, защото от години двамата са минавали през гората на път за училище — той е решил да осъществи своя план. Намушкал е Бен три пъти. Забивал е ножа си в гърдите му… — Ладжудис направи с дясната си ръка три движения, подобно на фехтовчик — … раз, два, три. Три равномерно нанесени рани в гърдите. Дори видът на раните подсказва умисъл, хладнокръвие, самообладание.
Този път последвалото мълчание беше малко по-неуверено.
Съдебните заседатели не изглеждаха убедени. Взираха се неспокойно в Ладжудис. Встъпителното му изложение, започнало толкова силно, се препъна в най-важния въпрос — „защо?“. Той като че прокарваше две несъвместими обяснения: в един момент твърдеше, че Джейкъб се пречупил, изтървал си нервите и убил съученика си във внезапен пристъп на ярост, а малко след това вече внушаваше, че Джейкъб е обмислял убийството седмици наред, представял си е подробностите, като се е възползвал от наученото от своя баща — прокурор и после само е изчаквал подходящ случай. Явно самият Ладжудис тъй и не бе успял да си отговори на въпроса за мотива, каквито и предположения да правеше. В убийството на Бен Рифкин просто нямаше никакъв смисъл. Дори месеци по-късно след края на разследването всички продължавахме да се питаме: „Защо?“. Бях убеден, че съдебните заседатели разбират затрудненията на Ладжудис.
— Когато всичко свършило, обвиняемият изхвърлил ножа. И отишъл на училище. Преструвал се, че не знае нищо, дори когато училището било затворено, а полицията правела всичко по силите си, за да реши случая. Той запазвал спокойствие.
Но обвиняемият — син на прокурор, би трябвало да е научил от дългото си „чиракуване“ в правото, че убийството винаги оставя следи. Убийството никога не е съвършено. Убийството е кървава, мръсна работа. Кръвта се лее и опръсква. Във възбудата на убийството се допускат грешки.
Обвиняемият е оставил отпечатък от пръст върху суичъра на убития, с неговата собствена кръв — отпечатък, който е можел да бъде оставен само непосредствено след убийството.
След това започват да се трупат лъжите. Когато няколко седмици след убийството най-после е идентифициран по пръстовия отпечатък, обвиняемият променя своята версия. В началото той отрича, че знае каквото и да било за убийството, а после вече твърди, че е бил там, но чак след извършването на убийството.