— Той показа ли го на още някого, заплаши ли някого с него?
— Не.
— Добре, значи Джейкъб е имал нож. Имаше ли нещо друго, което те накара да заподозреш своя приятел Джейкъб в часовете и дните след убийството на Бен Рифкин?
— Ами нали казах, че отначало никой не знаеше какво е станало. После се разчу, че Бен бил убит с нож в парка „Колд спринг“, и аз някак си разбрах.
— Какво разбра?
— Ами разбрах… да де, помислих си, че той може да го е направил.
— Възразявам.
— Възражението се приема. Съдебните заседатели няма да вземат под внимание последния отговор.
— Как разбра, че Джейкъб…
— Възразявам!
— Възражението се приема. Господин Ладжудис, преминете към други въпроси.
Ладжудис отново сви устни и промени тактиката.
— Джейкъб говорил ли ти е някога за сайт в мрежата, наречен „Транжорната“?
— Да.
— Би ли обяснил на съдебните заседатели какво представлява „Транжорната“?
— Нещо като порно сайт, но там има само разкази, всеки може да пише и да ги качва в сайта.
— Какви разкази?
— Ами май садо-мазо. Не знам точно. Нещо като секс и насилие.
— Джейк говореше ли често за сайта?
— Ъхъ. Май му харесваше. Често влизаше в този сайт.
— А ти?
Дерек се изчерви смутен.
— Не. Не ми хареса.
— Безпокоеше ли те това, че Джейкъб влиза често в сайта?
— Не. Това си е негова работа.
— Джейкъб показа ли ти разказ в „Транжорната“, в който е описано убийството на Бен Рифкин?
— Да.
— Кога ти показа разказа?
— Май беше втората половина на април.
— След убийството ли?
— Ами да, няколко дни след това.
— Какво ти каза за този разказ?
— Само каза, че написал историята и я качил в този форум.
— Тоест, публикувал е разказа онлайн, за да го четат други хора?
— Ами да.
— Ти прочете ли разказа?
— Да.
— Как го намери?
— Джейкъб ми прати линк.
— Как? С имейл? Във „Фейсбук“?
— Във „Фейсбук“ ли? Не! Там всеки може да го види. Май беше с имейл. Влязох в сайта и прочетох разказа.
— Какво си помисли, когато прочете разказа за пръв път?
— Де да знам. Казах си, че е малко ненормално да го напише, но пък беше доста интересно. Джейкъб умее да пише добре.
— Той писал ли е други разкази като този?
— Не точно такива. Написа няколко, които бяха…
— Възразявам.
— Възражението се приема. Следващият въпрос.
Ладжудис извади лист, текстът на който, отпечатан с лазерен принтер, покриваше нагъсто и двете страници. Сложи го на поставката пред стола на Дерек.
— Това ли е разказът, за който Джейкъб ти е казал, че го е написал?
— Да.
— Тази разпечатка точно копие ли е на разказа, който ти прочете първия път?
— Ами май е така.
— Внасям документа като веществено доказателство.
— Документът се приема и регистрира като веществено доказателство на обвинението номер… Мери?
— Номер двайсет и шест.
— Веществено доказателство на обвинението номер двайсет и шест.
— Защо си убеден, че обвиняемият е написал този разказ?
— А защо да ми казва, че го е написал, ако не е вярно?
— И какво в разказа те разтревожи?
— Ами той си е пълно описание, с всяка подробност. Описал е ножа, мушкането в гърдите, всичко. Дори онзи герой, намушканото момче… в разказа Джейк го е нарекъл „Брент Малис“, но си личи, че е Бен Рифкин. Всеки, който познаваше Бен, щеше да се досети. Все едно не беше никаква измислица. Очевидно си беше.
— Ти и твоите приятели разменяте ли си съобщения във „Фейсбук“?
— То се знае.
— А три дни след убийството на Бен Рифкин, на 15 април 2007 година, ти написа ли съобщение във „Фейсбук“, което гласеше: „Джейк, всеки знае, че ти го направи. Имаш нож. Виждал съм го“.
— Да.
— Защо го написа?
— Просто не исках да съм единственият, който знае за ножа. Ами… не исках да съм само аз.
— След като написа онова съобщение във „Фейсбук“, с което обвиняваше своя приятел за убийството, той отговори ли ти?
— Аз не го обвинявах наистина. Просто беше нещо, което исках да кажа.