— Обвиняемият отговори ли ти по някакъв начин?
— Не съм сигурен какво искате да кажете. Тоест той пишеше във „Фейсбук“, но не за да отговори на това.
— Добре, той отрече ли някога, че е убил Бен Рифкин?
— Не.
— След като ти публикува своето обвинение във „Фейсбук“ пред целия му клас?
— Не съм го публикувал. Само го написах във „Фейсбук“.
— Той отрече ли обвинението?
— Не.
— Ти обвини ли го пряко, лице в лице?
— Не.
— Преди да видиш разказа в „Транжорната“, сподели ли по някакъв начин подозренията си относно Джейкъб с полицията?
— Всъщност не.
— Защо?
— Защото не бях съвсем сигурен. А и бащата на Джейкъб ръководеше полицаите, които разследваха.
— Ти какво си помисли, когато научи, че бащата на Джейкъб ръководи разследването?
— Въз-ра-зя-вам — натърти с отвращение Джонатан.
— Възражението се приема.
— Дерек, последен въпрос. Ти сам се свърза с полицията, за да споделиш тази информация, нали? Никой не е идвал при теб да те разпитва?
— Така е.
— Значи смяташе, че си длъжен да разобличиш своя най-добър приятел?
— Ами да.
— Нямам други въпроси.
Джонатан се изправи. Наглед оставаше напълно невъзмутим след това, което чу. Знаех, че предстои битка в кръстосания разпит. Но нямаше съмнение, че нещо се промени в съдебната зала. Долавяше се огромно напрежение, сякаш всички току-що бяхме стигнали до някакво решение. Можеше да се види по лицата на съдебните заседатели и съдия Френч, да се чуе в тягостната тишина на събраното тук множество: накрая Джейкъб нямаше да излезе от тази зала заедно с всички останали. Във възбудата се примесваше и облекчение (най-после изчезнаха съмненията дали Джейкъб го е направил и дали ще се измъкне безнаказано), и напираща жажда за мъст. Дори моят приятел Ърни, съдебният пристав, оглеждаше Джейкъб преценяващо, вероятно се питаше дали ще се съпротивява, когато му слага белезниците. Но Джонатан като че не забелязваше как внезапно налягането в залата се промени. Отиде при катедрата, сложи на носа си очилата за четене, които иначе висяха на шнурчето, и се захвана да чопли показанията късче по късче.
— Всичко това, което ни каза, те тревожеше, но не достатъчно, за да прекъснеш дружбата си с Джейкъб, така ли?
— Така е.
— Всъщност вие двамата си останахте приятели в дните и седмиците след убийството, не е ли така?
— Така е.
— А не е ли вярно, че си ходил в дома на Джейкъб дори след убийството?
— Вярно е.
— Значи може да се каже, че не си бил много сигурен по онова време дали Джейкъб наистина е убиец?
— Ами да.
— Защото ти не би останал приятел с убиец, нали?
— Не ми се вярва.
— И дори след като написа съобщението във „Фейсбук“, с което обвини Джейкъб за убийството, все още оставахте приятели, нали? Поддържахте връзка, виждахте се?
— Да.
— Някога страхувал ли си се от Джейкъб?
— Не.
— Някога заплашвал ли те е? Държал ли се е лошо с тебе?
— Не.
— Твоите родители са ти казали, че не можеш да бъдеш приятел на Джейкъб, ти не си решавал сам, че няма да бъдеш негов приятел, не е ли така?
— Горе-долу.
Джонатан отстъпи, щом усети, че Дерек започва да се колебае, и продължи с други въпроси.
— Ти каза, че в деня на убийството си видял Джейкъб преди часовете и след това в часа по английски език, нали?
— Да.
— Но нямаше никакви признаци, че е участвал, в каквато и да е схватка, така ли?
— Да.
— Нямаше кръв?
— Само малкото петно на ръката му.
— Никакви драскотини, скъсани дрехи, нищо подобно? Никаква кал?
— Нямаше.
— Всъщност, когато видя Джейкъб в часа по английски език онази сутрин, изобщо не ти хрумна, че може да се е забъркал в нещо по пътя към училище, нали?
— Така е.
— А когато стигна впоследствие до извода, че Джейкъб може да е извършил убийството, както каза тук, помисли ли за това? Че след кърваво, смъртоносно нападение с нож по дрехите и тялото на Джейкъб незнайно защо не е имало никаква кръв, никакви драскотини? Дерек, помисли ли за това?
— Общо взето.
— Общо взето ли?