Джейкъб затвори очи.
— Не знам дали ще мога да отида в съда утре. Не искам.
— Знам, Джейк. — Докоснах го с длан. — Почти свърши.
— Точно от това се страхувам.
— И аз не мисля, че мога да го понеса — призна си Лори.
— Скоро ще приключи. Само трябва да изтърпим. Доверете ми се.
— Татко, ще ми кажеш, нали? Както обеща? Ако е време да…
Той кимна към вратата.
Може би трябваше да му кажа истината. „Не става така, Джейк. Няма къде да бягаш.“ Но не го направих, а вместо това само казах:
— Няма да се наложи. Ще спечелим делото.
— И все пак ако…
— Ако. Да, Джейкъб, не се съмнявай, ще ти кажа. — Разроших косата му. — Нека се опитаме да поспим.
Лори го целуна по челото, после и аз направих същото.
— Може и вие да дойдете в Буенос Айрес — подхвърли той. — Може да заминем всички.
— Там дали ще можем да си поръчваме храна от „Чайна Сити“?
— Няма проблем, татко — ухили се Джейкъб. — Изпълняват поръчките със самолет.
— Добре, щом е така. А аз за малко си помислих, че планът ще се провали. Сега се наспи. Утре е важен ден.
— Дано не си прав — промърмори той.
Двамата с Лори си легнахме и тя зашепна:
— Когато говорихме за Буенос Айрес, почувствах се щастлива за пръв път… не знам откога. Не помня откога не съм се усмихвала.
Усещането й за сигурност бързо изчезна и само след секунди, както си лежеше с лице към мен, тя прошепна:
— Ами ако отиде в Буенос Айрес и убие някого там?
— Лори, той няма да отиде в Буенос Айрес и няма да убие никого. Той не е убил никого и тук.
— Не съм толкова сигурна.
— Не го казвай.
Тя се обърна на другата страна.
— Лори?
— Анди, ако ние сме тези, които грешат? Ако се отърве и, да не дава Господ, пак го направи? Нямаме ли никаква отговорност?
— Лори, късно е, изтощена си. Ще говорим за това друг път. Не бива да допускаш такива мисли в главата си. Сама се подлудяваш.
— Не. — Гледаше ме умоляващо, сякаш аз говорех безсмислици. — Анди, трябва да бъдем честни помежду си. Това е нещо, за което сме длъжни да мислим.
— Защо? Делото още не е приключило. Предаваш се прекалено рано.
— Длъжни сме да мислим за това, защото той е наш син. Нуждае се от нашата подкрепа.
— Лори, ние вършим нашата работа. Подкрепяме го, помагаме му да понесе делото.
— Това ли ни е работата?
— Да! Какво друго?
— Анди, а ако той се нуждае от нещо друго?
— Няма нищо друго. За какво говориш? Нищо повече не можем да направим. Ние вече правим всичко, което е в човешките възможности.
— А ако той е виновен?
— Няма да го признаят за виновен.
Гласът й зазвуча напрегнато, натъртено.
— Говоря не за присъдата, а за истината. Ами ако наистина е виновен?
— Не е.
— Анди, искрено ли го мислиш? Че той не го е направил? Толкова ли е просто? И нямаш никакви съмнения?
Не отговорих. Не можах да събера сили.
— Анди, вече не мога да те разбера. Трябва да говориш с мен, да ми кажеш. Не знам какво става в главата ти.
— Нищо не става в главата ми.
В тези думи имаше повече истина, отколкото ми се искаше.
— Анди, понякога ми се ще да те сграбча за реверите и да те принудя да ми кажеш истината.
— О, пак стигнахме до моя баща.
— Не е това. Говоря за Джейкъб. Искам да бъдеш напълно откровен — заради мен. Трябва да знам. Дори ако ти не искаш да знаеш, аз искам. Смяташ ли, че Джейкъб го е направил?
— Според мен един родител не бива да изрича някои неща за детето си.
— Не те попитах за това.
— Лори, той ми е син.
— Той е наш син. Носим отговорност за него.
— Именно. Носим отговорност за него. И трябва да бъдем на негова страна.
Протегнах се и я погалих по косата. Тя бутна ръката ми.
— Недей! Анди, разбираш ли какво ти казвам? Ако той е виновен, ние също сме виновни. Такъв е животът. И ние сме замесени. Ние го създадохме — аз и ти. И ако наистина е извършил това… можеш ли да го понесеш? Можеш ли да се справиш с тази възможност?