— Не, разбира се.
— Дори и сега ли? Настоявате, че… Дори и сега все още не сте убеден дали при такива обстоятелства би могло да изглежда, че има конфликт на интереси?
— Не, не смятам, че има нещо нередно. Аз живеех в града, където бе извършено убийството, и това беше добре. В по-малките области прокурорът често живее наблизо до мястото, където е извършено престъплението, познава хората там. И това само би помогнало на работата му. Това не с конфликт на интереси. Най-важното е, че аз съм в непримирим конфликт с всички убийци. Такава ми е работата. Убийството беше ужасно, а аз трябваше да си свърша работата. Бях решен да го направя.
— Добре.
Ладжудис сведе поглед към бележника си. Няма смисъл да притискаш свидетеля още в началото. Не се съмнявах, че ще се върне към тези въпроси по-късно през деня. Засега беше най-добре да не усложнява допълнително обстановката.
— Наясно ли сте с правата си, които имате съгласно Петата поправка на Конституцията?
— Разбира се.
— И се отказахте от тях?
— Очевидно е. Тук съм. И говоря.
Забелязах усмивка по лицата на някои от съдебните заседатели.
Ладжудис остави бележника си на масата и сякаш за момент се отказа от набелязания план.
— Господин Барбър… Анди… може ли да ти задам един въпрос? Защо не се позова на правата си? Защо не отказа да отговаряш на въпросите?
Той премълча следващото изречение: „Аз бих постъпил така“.
В първия миг се заблудих, че това е тактика, че играе роля. Но Ладжудис като че ли беше искрен. Тревожеше се, че съм намислил нещо. Не искаше да бъде надхитрен, да изглежда глупак.
— Нямам желание да мълча — отговорих му. — Искам истината да излезе наяве.
— Независимо от всичко?
— Вярвам в системата също като тебе, също като всеки друг от присъстващите.
Е, това не беше съвсем вярно. Не вярвам в съдебната система или поне не съм убеден, че много я бива в разкриването на истината. Никой юрист не е убеден в това. Виждали сме прекалено много грешки, прекалено много лоши резултати. Присъдата на съдебното жури е просто една догадка — обикновено добронамерена, но няма как да различиш фактите от измислиците чрез гласуване. И все пак въпреки това вярвам в силата на ритуала. Вярвам в религиозната символика, в черните тоги, в съдебните палати с колонади, напомнящи древногръцки храмове. Съдебният процес е една своеобразна литургия. Молим се заедно да постъпим както е редно и да се предпазим от опасностите, а това има смисъл, независимо дали молитвите ни ще бъдат чути.
Разбира се, Ладжудис не задълбаваше в тези сериозни празнословия. Той живееше в двуполюсния свят на някои юристи — „виновен“ или „невинен“ — и възнамеряваше да ме задържи там.
— Вярваш в системата, така ли? — каза той с лукава усмивка. — Добре, Анди, тогава да се върнем към нея. Нека оставим системата да си свърши работата — добави с многозначителен хитричък поглед към съдебното жури.
Браво на тебе, Нийл. Не позволявай на свидетеля да се гушка със заседателите — гушкай се ти. Пъхни се при тях под завивките и остави свидетеля на студа. И аз се ухилих. Щях да стана и да му ръкопляскам, ако беше разрешено, защото аз го бях научил на това. Защо да се лиша от краткия миг бащинска гордост? Не заслужавам ли поздравления, щом в края на краищата превърнах Нийл Ладжудис в поносимо добър юрист.
— Ами хайде де — подканих го аз. — Престани да увърташ, Нийл, и се заеми с това.
Той ме изгледа, взе жълтия си бележник и потърси с поглед докъде беше стигнал. Почти можех да видя мисълта му като изписана на челото — „Подмамвай, впримчвай, прецаквай“.
— Добре — каза той, — нека продължим с времето непосредствено след убийството.
2. Нашите хора
Април 2007 г. — дванайсет месеца по-рано
Когато семейство Рифкин отвориха вратите на дома си за шива — времето на скръб и тъга при евреите, сякаш целият град се събра при тях. Нямаше да оставят семейството да скърби в самота. Убийството на момчето засягаше всички, скръбта — също. Къщата беше толкова препълнена с хора, че когато шумът отвътре се надигаше, придаваше на събирането една неудобна прилика с празненство, докато всичко не стихваше отведнъж, сякаш някой завърташе невидимо копче за звука.
Провирах се в тълпата със смутено изражение, мърморех извинения и се промъквах ту насам, ту натам.