При първата ни среща с психиатърката Лори направи стъписващо признание.
— Когато Джейкъб беше бебе, само по звуците на пълзенето му познавах, че е изпаднал в особено състояние. Знам, че звучи неправдоподобно, но е вярно. Той шляпаше по коридора на ръце и колене, а аз вече знаех.
— Какво знаеше?
— Знаех какво ме чака. Той беснееше. Хвърляше разни предмети и пищеше. А аз нищо не можех да направя. Само го слагах в креватчето или в кошарката и се отдалечавах. Оставях го да крещи и да се мята, докато не се укроти.
— Лори, нали всички бебета крещят и се мятат?
— Но не така. Не така…
— Това е нелепо — намесих се аз. — Той беше бебе. А бебетата плачат.
— Анди — измърка лекарката, — остави я да говори. Ще дойде и твоят ред. Продължавай, Лори.
— Да, Лори, продължавай. Разкажи й как Джейкъб е късал крилцата на мухи.
— Доктор Фогъл, моля ви да не му се сърдите. Той не вярва в откровените разговори за лични преживявания.
— Напротив, вярвам.
— А защо никога не го правиш?
— Лишен съм от тази дарба.
— От дар слово ли си лишен?
— От дарбата да се оплаквам.
— Нарича се разговор, Анди, не оплакване. Освен това е умение, а не дарба, и ти би могъл да се научиш, стига да искаше. В съда можеш да говориш часове наред.
— Друго е.
— Защото юристът не е длъжен да бъде искрен ли?
— Не, Лори. Защото в съда положението е съвсем различно. Има си подходящо време и място за всичко.
— За бога, Анди, намираме се в кабинета на психиатър. Ако това не е времето и мястото…
— Да, но дойдохме заради Джейкъб, не заради нас. Не заради теб. Трябва да помниш това.
— Струва ми се, че знам защо сме тук.
— Нима? Не личи по това, което казваш.
— Не ме поучавай.
— Спрете, моля ви — прекъсна ни доктор Фогъл. — Анди, трябва да изясним нещо. Наета съм от защитата. Работя за вас. Не е нужно да криете нищо от мен. Аз съм на страната на Джейкъб. И моите изводи могат само да помогнат на вашия син. Ще представя заключението си на Джонатан, а след това вие ще решите как да го използвате. Решението зависи само от вас.
— А ако поискаме да го хвърлим в кошчето за боклук?
— Можете. Важното е, че нашите разговори са напълно поверителни. Няма смисъл да криете нещо. Няма нужда да защитавате сина си поне в този кабинет. Искам само да науча истината за него.
Смръщих се. Истината за Джейкъб… Кой би могъл да каже каква е? Каква е истината, за който и да е човек?
— Добре — продължи доктор Фогъл. — Лори, ти описваше Джейкъб като бебе. Бих искала да чуя още за този период.
— Откакто навърши две години, се случваше други деца да пострадат, когато са около него.
Вторачих се сурово в Лори. Явно тя изобщо не проумяваше колко опасна е откровеността.
Но и Лори ми отвърна с яростен поглед. Не съм сигурен какво си мислеше — след нощта на моето признание разговорите ни не бяха нито много чести, нито много лесни. Между нас се спусна рехава завеса. Виждаше се обаче, че тя не иска съветите на юрист. Имаше намерение да каже каквото е намислила.
— Случи се няколко пъти — обясни Лори. — Веднъж в яслите Джейкъб пълзял върху катерушка и друго момче паднало от нея. Наложило се да зашият раната му. После едно момиче се изпусна от успоредката с напречни летви и си счупи ръката. Момче от нашата улица се търкулна с велосипеда си по стръмнина. И то имаше шевове на раната. Момчето твърдеше: „Джейки ме бутна“.
— Колко често имаше такива случаи?
— Горе-долу веднъж годишно. Възпитателките в детската градина все ни повтаряха, че трябвало постоянно да държат под око Джейкъб, защото бил твърде груб. А аз се плашех до смърт, че ще го изгонят. Какво щяхме да правим тогава? По онова време още работех като учителка, имахме нужда от детската градина. Навсякъде имаше дълги списъци със семейства, чакащи да се освободи място. Ако изгонеха Джейкъб, трябваше да напусна работа. Дори се записахме при чакащите за друга детска градина. За всеки случай.
— Господи! Лори, той беше на четири години! Толкова време мина оттогава! Какви ги говориш?!