— Анди, наистина трябва да я оставиш да говори, иначе е безполезно.
— Но тя говори за времето, когато Джейкъб беше на четири години.
— Анди, разбирам какво те дразни. Нека тя довърши, после ти ще кажеш каквото желаеш. Разбрахме се, нали? Лори, интересно ми е как са се отнасяли другите деца към Джейкъб.
— О, децата ли… Не знам. Джейкъб си играеше с малко от тях. Предполагам, че останалите не са го харесвали.
— А родителите?
— Убедена съм, че не искаха децата им да остават насаме с Джейкъб. Но никоя от майките и думичка не каза пред мен за това. Всички бяхме толкова мили помежду си. Не казвахме нищо лошо за децата на другите. Милите хора говорят така само зад гърба ти.
— Лори, а ти какво мислеше за поведението на Джейкъб?
— Знаех, че имам трудно дете. Знаех. Разбирах, че има някакви поведенчески проблеми. Той беше буен, малко по-груб, малко по-агресивен.
— Тормозеше ли другите деца?
— Не. Не в този смисъл. Просто не мислеше как ще се почувстват те.
— Избухлив ли беше?
— Не.
— А злобен?
— Злобен ли… Това не е точната дума. По-скоро… Не знам как да го нарека. Изглеждаше, че не е способен да си представи какво ще усетят децата, ако ги бутне да паднат, затова… не се поддаваше на контрол. Да, това е — не се поддаваше на контрол. Но с много момчета е така. Така си казвахме тогава: „Много момчета минават през този период. Това е преходно. Джейкъб ще го надрасне“. Така си мислехме. Ужасявах се, когато пострада някое дете, но какво можех да сторя? Какво можехме да сторим и двамата?
— Лори, а какво направи все пак? Опита ли се изобщо да потърсиш помощ?
— О, обсъждахме го безкрайно с Анди. И той все ми казваше да не се тревожа. Говорих и с нашия педиатър, той ми каза същото: „Не се плаши, Джейк е съвсем малък, това ще отмине“. Те ме караха да се чувствам малко пообъркана, сякаш се бях превърнала в една от онези шантави, изнервени майки, които през цялото време треперят над децата си и изпадат в нервни кризи заради някоя драскотина или… или алергия към фъстъци. А Анди и педиатърът ми повтаряха: „Ще отмине, ще отмине“.
— И наистина отмина, Лори, а ти наистина се тревожеше излишно. Педиатърът беше прав.
— Така ли? Виж ни къде сме сега, скъпи. Ти изобщо не поиска да разбереш какво става.
— И какво е то?
— Джейкъб може би се нуждаеше от помощ. Може би ние сме виновни. Трябваше да направим нещо.
— Какво трябваше да направим? И какво се случи, като не сме го направили?
Тя наведе глава съкрушено. Спомените за онези случки от детството на Джейкъб я измъчваха, сякаш бе видяла плавник на акула над водата, преди хищникът да се скрие в дълбините. Същинско безумие.
— Лори, какво намекваш? Говорим за нашия син!
— Нищо не намеквам, Анди. Не превръщай това в състезание кой е по-преданият родител, нито в… в скандал. Аз само си задавам въпроси какво правехме тогава. Казвам, че не знам какъв беше отговорът, нямам представа какво трябваше да направим. Може би Джейк имаше нужда от лекарства. Или от консултации с психолог. Не знам. Но не мога да не си мисля, че сигурно сме правили грешки. Сигурно е така. Толкова се старахме, не заслужаваме всичко това. Ние сме добри, съвестни хора. Разбирате ме, надявам се. Правехме всичко както е редно. Не бяхме твърде млади. Изчакахме. Всъщност за малко щяхме да прекалим с отлагането — бях на трийсет и шест, когато родих Джейкъб. Не бяхме богати, но и двамата работехме упорито и имахме достатъчно възможности да дадем на бебето всичко, от което се нуждаеше. Правихме каквото се полага и ето докъде стигнахме. Не е справедливо. — Тя поклати глава и промърмори отново: — Не е справедливо.
Беше отпуснала ръката си на страничната облегалка на стола. Хрумна ми да я докосна, за да я успокоя, но докато се двоумях, тя отдръпна ръката си и сплете пръсти.
— Мисля си какви бяхме в миналото — каза тя — и виждам, че изобщо не бяхме готови. Май никой никога не е готов. Ние бяхме хлапета. Все едно е на каква възраст бяхме, пак си оставахме хлапета. Не знаехме какво да правим и се плашехме до побъркване като всички млади родители. Не знам, може би допускахме грешки.
— Какви грешки, Лори? Я стига. Пресилваш всичко. Не беше чак толкова зле. Джейкъб се държеше малко по-буйно и грубо. Толкова ли е страшно? Той още беше малък! Някои деца пострадаха, защото и това се случва с четиригодишните. Спъват се, залитат, а едва ли не три четвърти от телесното им тегло е в техните огромни глави, затова падат и се блъскат в разни неща. Падат от катерушки, падат с велосипедите си. Случва се. Както и да е, педиатърът се оказа прав — Джейкъб надрасна това. Всичко това спря, щом стана по-голям. Лори, ти се наказваш сама, но няма за какво да си гузна. Нищо лошо не сме направили.