— Истинският убиец ли? Ох… Как ще го докажем?
— Ще наемем детектив, който да рови в случая.
— Какво има да рови около Пац? Няма нищо. Докато ти се занимаваше с това в прокуратурата, имаше на разположение щатската полиция, всяко местно полицейско управление, едва ли не и ФБР, ЦРУ, КГБ и НАСА.
— Винаги сме имали по-оскъдни възможности от онези, които съществуват във въображението на адвокатите.
— Може би. Но тогава възможностите ти бяха по-големи, отколкото са сега, а не откри нищо. Как един частен детектив ще постигне онова, което не успяха да направят поне дузина детективи от щатската полиция?
Нямах отговор.
— Анди, чуй ме — според мен ти разбираш, че защитата не е длъжна да представи доказателства. Знаеш това, но не съм съвсем сигурен дали наистина го вярваш. Такава е играта на отсрещната страна. Ние не си подбираме клиентите и не се отказваме от делото, ако нямаме доказателства. Ето какво имаме по делото. — Той посочи купчината листове пред себе си. — Каквито карти са ни раздали, с такива ще играем. Нямаме друг избор.
— Значи трябва да намерим и нови карти.
— Къде?
— Не знам. Ще си ги извадим от ръкавите.
— Забелязвам — каза Джонатан, — че носиш риза с къси ръкави.
15. В ролята на детектив
Сара Грьол седеше в „Старбъкс“, приковала вниманието си към своя „Макбук“. Щом ме видя, тя отмести поглед от компютъра и наклони глава първо наляво, после надясно, за да извади от ушите си малките слушалки, както жените обикновено свалят обеците си. Гледаше ме сънливо и мигаше, за да се отърси от унеса на мрежата.
— Здрасти, Сара. Преча ли?
— Не, аз само… Няма нищо.
— Може ли да поговорим?
— За какво?
Погледът ми казваше: „Я стига“.
— Ако искаш, можем да отидем на друго място.
Тя не отговори веднага. Масите бяха скупчени нагъсто, хората се преструваха, че не слушат, само за да спазят добрите обноски. Обичайната неловкост да те чуват всички наоколо се подсилваше от мрачната слава на моето семейство и собствената стеснителност на Сара. Тя се срамуваше, че я виждат с мен. Може и да се страхуваше след всичко, на което се бе наслушала. Твърде много неща трябваше да претегли в ума си и това като че я възпираше да каже нещо. Предложих й да седнем на пейка отсреща, където щеше да се чувства в безопасност пред погледите на толкова хора, които в същото време нямаше да ни подслушват. Сара отметна кичур коса от челото си и се съгласи.
— Да ти взема ли още едно кафе?
— Не пия кафе.
Седнахме на пейката до другия тротоар. Тя изпъна гръб като кралска особа. Не беше пълна, но не беше и достатъчно слаба за прилепналата тениска, която носеше. Малка гънка плът се подаваше над шортите й. Хлапетата безмилостно наричаха това „поничка“. Хрумна ми, че може да бъде подходяща приятелка за Джейкъб, след като цялата тази гадост приключи.
Още държах хартиената си чаша от „Старбъкс“. Не ми се пиеше, но нямаше къде да я хвърля. Въртях я в ръцете си.
— Сара, опитвам се да открия истината за случилото се с Бен Рифкин. Трябва да намеря истинския престъпник.
Тя ме изгледа косо.
— Какъв „истински престъпник“?
— Джейкъб не го е направил. Подозират не когото трябва.
— Нали уж вече не е ваша работа? Сега на детектив ли се правите?
— Сега е мое задължение като баща.
— А-ха…
Сара се подсмихна и поклати глава.
— Налудничаво ли ти се струва да твърдя, че Джейкъб е невинен?
— Не, май не е така.
— Чудя се дали и ти не знаеш, че той е невинен. Онова, което ми каза…
— Такова нещо не съм ви казвала.
— Сара, сигурно ти е известно, че възрастните всъщност нямат представа какво се случва във вашия живот. А и как бихме могли да знаем? Все някой обаче трябва да бъде малко по-откровен с нас. Някои от вас трябва да ни помогнат.
— Вече ви помогнахме.
— Не е достатъчно. Не разбираш ли? Твой приятел ще бъде пратен в затвора за престъпление, което не е извършил.
— Как да съм сигурна, че не го е извършил? Не е ли в това целият проблем? Кой изобщо може да знае? И за вас говоря.
— А ти смяташ ли го за виновен?
— Не знам.
— Значи имаш някакви съмнения.