— Сара, значи ти се струва, че той е нещастен?
— Да, малко. Но пък на всеки се случва да е нещастен, нали? Поне от време на време?
Не отговорих.
— Трябва да говорите с Дерек. С Дерек Ю, сещате се. Той знае повече от мен за тези неща.
— Сара, в момента говоря с тебе.
— Не, отидете да говорите с Дерек. Не искам да се оплитам в тази история. Дерек и Джейкъб са си гъсти от малки. Сигурна съм, че Дерек може да ви каже повече неща от мен. Сигурна съм, че той ще иска да помогне на Джейкъб. Нали уж е най-добрият му приятел?
— Сара, а защо ти не искаш да помогнеш на Джейкъб?
— Искам, само че… такова… не знам достатъчно. Дерек знае.
Идеше ми да я погаля по рамото или по ръката, но всички отдавна бяхме отучени от такива съмнителни бащински жестове. Затова се ограничих да вдигна хартиената чаша към нея като за наздравица.
— В доскорошната ми работа винаги задавахме един въпрос в края на всеки разговор: Има ли нещо, което според теб трябва да знам, но не съм попитал за него, каквото и да е то.
— Няма. Не се сещам.
— Сигурна ли си?
Тя изпъна напред ръцете си.
— Честна дума.
— Добре, Сара, благодаря ти. Знам, че Джейкъб едва ли е много популярен напоследък и мисля, че ти прояви голяма смелост, като се съгласи да говориш с мен.
— Не съм смела. Ако се искаше смелост, нямаше да говорим. Аз не съм от смелите. Просто… Джейк ми е симпатичен. Тоест не че знам много за това дело и останалото. Просто харесвах Джейк… преди, сещате се. Той беше добро момче.
— И сега е добро момче.
— Да де, и сега.
— Благодаря ти.
— Господин Барбър, знаете ли… хващам се на бас, че сте имал много свестен баща. Защото и вие ми се струвате много свестен баща. Затова се хващам на бас, че сте имал добър баща, който някак ви е научил да бъдете като него. Познах ли?
Господи, това момиче не четеше ли вестници?!
— Не съвсем — отвърнах аз.
— Не съвсем, но горе-долу?
— Нямах баща.
— Да не е бил вашият пастрок?
Завъртях глава.
— Всеки си има баща, господин Барбър — учуди се тя. — Освен Господ де.
— Аз нямах, Сара.
— А-а… Е, може пък така да е най-добре. Бащите изобщо да не се месят в живота ти.
— Може би. Не ми се вярва, че аз съм подходящият човек, на когото да зададеш такъв въпрос.
Семейство Ю живееше на една от криволичещите сенчести улици зад библиотеката, близо до основното училище, където се бяха запознали всички тези деца. Тяхната къща беше малка и спретната, в стар колониален стил, с вход по средата на фасадата, цялата бяла, но с черни капаци на прозорците. Някой от предишните собственици бе добавил пред входа антре с тухлени стени и то изпъкваше на белия фон като начервена уста. Спомних си как едва се побирахме всички в тясното помещение, когато с Лори идвахме на гости през зимните месеци. Тогава семействата ни бяха в приятелски отношения. В онези времена родителите на приятелите на Джейкъб обикновено ставаха и наши приятели. Ние сякаш подреждахме семействата като парченца от пъзел — баща с баща, майка с майка, дете с дете, за да видим дали си пасваме. Семейство Ю не беше идеалният случай, защото имаха и дъщеря Абигейл, три години по-малка от момчетата. Но приятелството ни с тях беше удобно за известно време. Започнахме да се виждаме все по-рядко не защото се скарахме, децата просто израснаха. Вече общуваха само помежду си, а приятелството ни не беше чак толкова силно, че да продължим да се търсим. И все пак вярвах, че все още сме приятели. Колко наивен бях.
Когато натиснах звънеца, ми отвори самият Дерек. Той се вцепени. Пулеше се в мен с големите си глуповати кафяви очи, докато не му казах:
— Здравей, Дерек.
— Здрасти, Анди.
И двете деца на семейство Ю винаги се обръщаха към Лори и мен със собствените ни имена — волност, с която така и не свикнах. А в сегашните обстоятелства още повече ме подразни.
— Може ли да поговорим за няколко минути?
Дерек не успяваше да измисли никакъв отговор.
Стоеше и ме зяпаше.