От кухнята се чу гласът на баща му:
— Дерек, кой дойде?
— Всичко е наред, Дерек — успокоих момчето. Паниката му почти ме разсмя. Защо се втрещи така, за бога? Нали ме беше виждал хиляди пъти?
— Дерек, с кого говориш?
Краката на стол изчегъртаха по пода в кухнята. Дейвид Ю се появи в коридора, опря длан в шията на сина си и полека го придърпа навътре.
— Здравей, Анди.
— Здравей, Дейвид.
— Можем ли да ти бъдем полезни с нещо?
— Само исках да поговоря с Дерек.
— За какво?
— За делото. За това, което се е случило. Опитвам се да открия кой го е направил. Трябва да знаеш, че Джейкъб е невинен. Помагам на адвоката да се подготви за делото.
Дейвид кимна, за да покаже, че ме разбира.
И жена му Карън излезе от кухнята, поздрави ме сдържано и тримата застанаха на входа, сякаш щяха да се снимат за семеен портрет.
— Дейвид, може ли да вляза?
— Според мен не е желателно.
— Защо?
— Анди, ние сме в списъка на свидетелите. Не би трябвало да говорим с никого.
— Това е нелепо. Живеем в Америка — тук можеш да говориш, с когото пожелаеш.
— Прокурорът ни каза да не говорим с никого.
— Ладжудис ли?
— Същият. Точно така каза: „Не говорете с никого“.
— Е, имал е предвид журналистите. Искал е да не правите противоречащи си изказвания заради кръстосания разпит на делото. Аз се опитвам да науча исти…
— Анди, той каза друго. „Не говорете с никого.“
— Ясно, но няма право да го каже. Никой не може да ви наложи такава забрана.
— Съжалявам.
— Дейвид, дойдох заради сина си. Познаваш Джейкъб, и то от мъничък.
— Съжалявам.
— Добре, не може ли да вляза, за да обсъдим това?
— Не.
— Не може ли?
— Не може.
Погледите ни се срещнаха.
— Анди — изрече той, — тъкмо сме се събрали цялото семейство и твоето присъствие е нежелателно.
Понечи да затвори, но Карън му попречи, като хвана ръба на вратата. Гледаше го умоляващо.
— Моля те, не идвай повече — натърти Дейвид Ю и добави само от учтивост: — Желая ти късмет.
Дръпна ръката на Карън от вратата и затвори внимателно. Чух как сложи веригата.
16. Свидетел
На прага на апартамента на семейство Маграт ме посрещна пълна кръглолика жена с естествено къдрава и несресана черна коса. Носеше черен еластичен клин и огромна тениска с надпис „Не ми се прави на голяма работа, да не ти покажа аз каква съм“. Този образец на остроумието заемаше цели шест реда и подкани погледа ми да слезе от поклащащия се бюст към изпъкващия корем — преживяване, което и сега ми е противно да си спомня.
— Тук ли е Матю? — попитах я.
— Кой го търси?
— Идвам от името на Джейкъб Барбър.
Никаква промяна в погледа й.
— Заради убийството в парка „Колд спринг“.
— Аха… Негов адвокат ли сте?
— Негов баща.
— Крайно време беше. Вече се чудех дали момчето не е сам-самичко на този свят.
— Това пък защо?
— Ами отдавна чакахме да се весне някой. Колко седмици минаха… Къде се загубиха тия ченгета?
— Може ли само… Матю Маграт тук ли е? Предполагам, че е ваш син?
— Ама вие сигурен ли сте, че не сте някакво ченге?
— Няма как да съм по-сигурен.
— Да не сте от службата за надзор на малолетни престъпници?
— Не съм.
Тя опря ръка на хълбока си.
— Искам да му задам няколко въпроса за Лионард Пац — обясних аз.
— Знам.
Жената се държеше толкова странно — не само със загадъчните отговори, но и с особения си поглед — че не схванах веднага смисъла на последната дума.
— Е, тук ли е Мат? — настоях, за да се отърва от нея.
— Тук е. — Тя отвори вратата широко. — Ей, Мат! Дошъл е един човек да се види с теб.
Тя се затътри обратно в апартамента, сякаш изведнъж загуби всякакъв интерес към случката. Вътре беше тясно и претрупано с вещи. Макар че Нютън се слави като предградие на заможните, все пак има и места, които са по джоба на работници. Семейство Маграт се бяха настанили в малко жилище с две спални — част от къща, разделена на четири апартамента. В ранната вечер тук беше сумрачно. По огромния стар телевизор с кинескоп вървеше мач на „Ред Сокс“. Срещу телевизора имаше протъркано плюшено кресло с цвят на горчица, в което госпожа Маграт тежко се настани.