— 17 август 1992 година.
За малко ме разсея мисълта за годината — 1992-ра. Колко близко минало изглеждаше, но колко се бях отдалечил от нея в живота си. Тогава вече бях юрист от осем години, а с Лори се опитвахме да заченем Джейкъб.
— Още не си навършил петнайсет години.
— И какво от това?
— Нищо. — Погледнах за миг Кристин, която ме наблюдаваше с присвити очи, както подобава на лошо момиче. — Дойдох да те попитам за Лионард Пац.
— За Лен? Какво искате да знаете?
— „Лен“? Така ли го наричаш?
— Понякога. А вие кой сте все пак?
— Аз съм бащата на Джейкъб Барбър. Момчето, което обвиниха за убийството в парка „Колд спринг“.
— Ъхъ — кимна Матю. — Досещах се, че е нещо такова. Рекох си, че може да сте ченге. Щото така ме зяпахте. Все едно съм направил нещо лошо.
— Мат, а ти как мислиш — направил ли си нещо лошо?
— Не съм.
— Ето, няма за какво да се тревожиш, нали? Все едно ти е дали съм ченге.
— Ами тя? — кимна той към момичето.
— Защо я намесваш?
— Не е ли престъпление да правим секс, ако е прекалено малка… как го наричаха?
— Блудство с малолетни.
— Да бе. Ама не се брои, ако и аз съм препалено малък, нали? Ако двамата са малки и правят секс, сам разбирате, един с друг, ако и двамата са малолетни, но се чукат…
— Мат! — сгълча го майка му.
— В щата Масачузетс минималната възраст за секс по взаимно съгласие е шестнайсет години. Ако двама четиринайсетгодишни правят секс, значи и двамата извършват блудство с малолетни.
— Казвате, че блудстват един с друг, а?
— Формално погледнато е така.
Той изгледа Кристин заговорнически.
— Маце, ти на колко си?
— На шестнайсет.
— Ей, днес съм късметлия!
— Моето момче, не прибързвай. Има още време до края на деня.
— Я слушайте какво ще ви кажа — май ще е по-добре хич да не приказвам с вас — нито за Лен, нито за друго.
— Мат, не съм полицай. Не ме интересува на колко години е твоята приятелка, не ме интересува какво правите. За мен е важен само Лионард Пац.
— Значи сте татко на онова момче, а?
— Да.
— Вашият син не го е направил, да знаете.
Чаках, а сърцето ми щеше да изскочи.
— Лен го е направил.
— Мат, откъде знаеш?
— Просто знам.
— Как си научил? Доколкото знам, ти си жертва на сексуално посегателство. Не предполагах, че познаваш… Лен.
— Историята е малко заплетена.
— Наистина ли?
— Ъхъ. С Лени сме приятели… горе-долу.
— Той е от онзи вид приятели, срещу които подаваш оплакване в полицията ли?
— Ще ви кажа честно — онова, за което го натопих… не е направил нищо такова.
— Не е ли? Тогава защо подаде оплакване?
Мат се засмя.
— Нали ви казах — заплетена история.
— Опипвал ли те е или не те е опипвал?
— А бе, опипвал ме е.
— И какво заплетено има в историята?
— Ей, сериозно ви говоря, не ми е приятно да си приказваме за това. Не ми се вярва, че е добре да си приказвам с вас. Имам право да си мълча. И веднага ще си използвам правото, ясно?
— Имаш право да мълчиш пред полицаите. Аз не съм от тях. Петата поправка не важи пред мен. Сега в тази стая няма никаква Пета поправка.
— Може да загазя.
— Мат… моето момче. Чуй ме. Аз съм много търпелив човек. Но ти започваш да ме изнервяш. И вече се чувствам… — вдишах с пълни гърди — … ядосан, схващаш ли, Мат? Не ми харесва да се чувствам така. Затова хайде да спрем с игричките, може ли?
Усещах колко е огромно тялото ми. И колко по-едър съм от това хлапе. Струваше ми се, че ставам все по-голям и накрая стаята няма да ме побере.
— Мат, ако знаеш нещо за онова убийство в парка, кажи го. Защото, моето момче, изобщо не можеш да си представиш какво преживях досега.
— Не искам да говоря пред тях.
— Чудесно.
Пръстите ми твърдо стиснаха мишницата му и я извиха. Знаех с каква лекота бих могъл да отделя ръката от тялото му с още малко усукване, как бих могъл да откъсна тази кожа, мускули и кости… Поведох го към спалнята на майка му — неголяма стая с легло, нощно шкафче, приспособено от два кашона, обърнати с дъното нагоре, и мозайка от снимки на известни актьори, изрязани прилежно от списания и закрепени с прозрачни лепенки по стените. Затворих вратата и застанах пред момчето, скръстил ръце на гърдите си. Адреналинът се изцеждаше от мускулите ми със същата бързина, с която нахлу, сякаш и тялото ми позна, че кризата е отминала и хлапето няма да се инати повече.