— Разкажи ми за Лионард. Как се запозна с него?
— Залепи се за мен веднъж в „Макдоналдс“, един такъв мазен и смачкан. Предложи да ме почерпи нещо — сандвич или каквото поискам. Бил готов да ми купи каквото ми щукне, само за да хапнем заедно, да поседи на същата маса. Знаех си, че е педалче, ама като предлагаше да ме почерпи с „Биг Мак“, що да ми пука? Аз нали си знам, че не съм гей, тогава какво ме засяга? Съгласих се, седнахме да ядем и той взе да ми се прави на голям мъжага, на голяма свежарка, все едно сме си приятелчета. Попита искам ли да отида с него в апартамента му. Имал много дискове, можело да гледаме някакъв филм, такива неща. Ясно ми беше за какво се натиска. Аз веднага го отрязах, че нищо няма да правим, но ако има мангизи, може и да стане работата. И той изръси, че щял да ми даде петдесетачка, за да ме опипа по пакета, ама само през панталона. Аз пък му казах, че за стотачка ще го оставя да ме пипа. И той се нави.
— Значи ти даде стотачка?
— Ами да. Само за да ме пипа по гъза и останалото.
Хлапето прихна от мисълта, че е изкопчило сто долара за такава дреболия.
— Продължавай.
— После все ме врънкаше, че искал пак да го прави. И всеки път ми даваше по сто долара.
— А ти какво правеше за него?
— Нищо. Заклевам се.
— Мат, не ме занасяй. Нищо срещу сто долара?
— Истина е. Винаги му позволявах само да ме обарва по гъза и… и отпред де.
— Свалял ли си дрехи от себе си?
— Не. Винаги си бях с дрехите.
— Всеки път ли?
— Всеки път.
— И колко пъти го направихте?
— Пет.
— Значи се събраха петстотин долара?
— Така е.
Мат пак се подхилваше. Лесни пари.
— А бъркаше ли в панталона ти?
Кратко двоумене.
— Веднъж.
— Веднъж ли?
— Наистина веднъж.
— Колко продължи това?
— Няколко седмици. Разправяше, че не можел да си го позволи повече.
— И какво се случи в библиотеката?
— Нищо. Аз не съм влизал в тая библиотека. Дори не я знам къде е.
— А защо подаде оплакване срещу него?
— Той каза, че вече не искал да ми плаща. Не му харесвало да плаща, не бивало да е така, ако сме… един вид приятели, нещо такова. Аз му казах, че ако не ми плаща, ще го натопя. Знаех си, че е с условна присъда и е в списъка на сексуалните престъпници. И ако наруши условията, отива в пандиза. Той също си знаеше.
— Но не искаше да ти плати?
— Даде ми малко пари. Подмазваше ми се: „Ще ти платя половината“. Аз му викам: „Ще ми платиш всичко“. Имаше мангизи, и то много. И без това не го правех, щото много ми се иска. Ама и аз имам нужда от пари, нали разбирате? Вижте я тая дупка. Знаете ли какво е да нямаш пари? Без тях нищо не можеш да направиш.
— Значи си крънкал пари от него. Какво общо има това с парка „Колд спринг“?
— Ами това беше причината да ме зареже. Каза ми, че харесал друго момче, което сутрин минавало през парка близо до неговия блок.
— Кое момче?
— Същото, дето беше убито.
— Ти как разбра, че е същото?
— Лионард разправяше, че искал да се запознае с него. Май го дебнеше, мотаеше се в парка сутрин, за да го срещне. Дори знаеше името му. Чул го, когато оня говорел с приятелите си. Казвал се Бен. Щял да се опита да говори с него. Всички тия приказки бяха преди да стане белята. Хич не се сещах за това, докато хлапето не беше убито.
— Какво казваше Лионард за него?
— Бил хубавец. Точно тая дума каза — „хубавец“.
— Защо смяташ, че би могъл да прибегне до насилие? Заплашвал ли те е някога?
— Не. Вие майтапите ли се с мен? Щях да го направя на кайма. Лени е слабак, нищо че е грамаден. Може затова да си пада по момчета — те са по-малки от него.
— Но защо би се нахвърлил срещу Бен Рифкин, ако го е срещнал в парка?
— Де да знам. Не съм бил там. Ама знам, че Лени имаше нож и го носеше, когато си мислеше, че може да се примъкне към някого. Казваше, нали разбирате, че като си педал и сбъркаш човека, когото сваляш, може да си го отнесеш много зле.