— Прекрасна реч, но въпреки всичко се каните да пъхнете клечка с памуче в устата ми. Представете си, че аз не искам да знам какво има в моята ДНК. Ами ако не ми харесва онова, за което тя ме е програмирала?
— Анди, колкото и да ти е тежко, не го правим за теб. Правим го за Джейкъб. Въпросът е — докъде си готов да стигнеш за Джейкъб? Какво си готов да направиш, за да защитиш своя син?
— Не е честно да поставяте така въпроса.
— Не го поставям аз така.
— Да, вярно. Прави го Джонатан. И би трябвало да ми даде обяснение.
— Може би не иска да влиза в спор с теб. Дори не е сигурен дали ще използва тези данни в делото. Иска да ги има в джоба си, така да се каже. За всеки случай. А и може би е очаквал да откажеш.
— Тъкмо затова трябваше да говори с мен.
— Той си върши работата и ти би трябвало да разбираш най-добре това.
— Неговата работа е да прави каквото клиентът поиска.
— Анди, неговата работа е да спечели делото, не да щади нечии чувства. Впрочем не ти си клиентът в случая, а Джейкъб. И само Джейкъб има значение. Затова сме тук — да му помогнем.
— Значи Джонатан иска да заяви в съда, че Джейкъб е с „гени на убиец“?
— Ако се стигне дотам, ако нямаме друг изход — да, може да твърдим, че Джейкъб има наследствена обремененост, която повишава вероятността за агресивно или антисоциално поведение.
— Всички тези уговорки и тънкости са неразбираемо бръщолевене за обикновените хора. Във вестниците ще пишат за „гени на убиец“. Ще тръбят, че всички сме родени убийци. Цялото ни семейство.
— Можем само да им кажем истината. Ако решат да я изопачат, да я превърнат в сензация, какво можем да направим?
— Добре, да предположим, че се съглася и позволя да вземете ДНК проба от мен. Кажете ми точно какво търсите.
— Имаш ли някакви знания по биология?
— Само от гимназията.
— А добър ученик по биология ли беше?
— По-добър бях с кларнета.
— Щом е така, ще опитам накратко и по същество. Да не забравяме, че причините за човешкото поведение са безкрайно сложни и няма прост генетичен спусък, който предизвиква различните видове поведение. Винаги говорим за взаимодействието между гени и околна среда. И без това „престъпното“ поведение не е научно, а юридическо понятие. Някои типове поведение може да бъдат смятани за „престъпни“ в едни обстоятелства, но не и в други, например по време на война…
— Ясно, ясно. Сложно е. Значи трябва да ми обясните така, че да разбера. Просто ми кажете — какво ще търсите в моята слюнка?
Тя се усмихна отстъпчиво.
— Добре. Има два специфични генни варианта, които са свързани с антисоциалното поведение при мъжете, и това може би помага за обяснението на устойчивата склонност към насилие поколение след поколение в някои семейства. Първият е алел на ген, наречен МАОА. Този ген контролира отделянето на ензим, свързан с метаболизма на някои невротрансмитери като серотонин, норепинефрин и допамин. Наричат го „войнствения ген“ заради връзката му с агресивното поведение. Мутацията му се нарича МАОА елиминация. В съда вече са представяни доводи, че това е механизъм, насочващ към насилие, но те са били прекалено опростени и са отхвърлени. Оттогава представите ни за взаимодействието между гени и среда се развиха значително, и то много бързо, сега може би ще разполагаме с по-основателни доводи.
Втората мутация е в гена за пренос на серотонин. Официалното му обозначение е SLC6A4. Намира се в седемнайсета хромозома. Той кодира отделянето на белтък, който стимулира системата за пренос на серотонин, а именно тя прави възможно обратното поглъщане на серотонин от синапса в неврона.
Показах с жест, че ми стига толкова, и тя спря да ме залива с подробности.
— Важното е, че научните данни са убедителни — продължи доктор Фогъл — и се натрупват ден след ден. Само си представи — досега винаги сме се питали каква е причината за човешкото поведение. Имаме изключителен напредък в изследванията за ролята на средата. Но сега за пръв път в историята на човечеството можем да се вгледаме в проблема и от страната на природата. Това са съвсем нови постижения. Дори структурата на ДНК бе открита едва през 1953 година. Тепърва започваме да разбираме. Тепърва изясняваме какви сме. Не с абстракции като „душа“, а проучваме истинските механизми на човешките същества, винтчетата и гайките. Това — тя защипа с два пръста кожата на ръката си, — цялото човешко тяло е машина. То е система, извънредно сложна система, състояща се от молекули, поддържана от химически реакции и електрически импулси. И нашето съзнание е част от тази система. Хората охотно приемат, че възпитанието повлиява поведението. Защо не и природата?