— Доктор Фогъл, това ще помогне ли на моето дете да не влезе в затвора?
— Може би.
— Тогава го направете.
— Има още нещо.
— Защо ли не съм изненадан…
— Трябва да взема проба и от твоя баща.
— Баща ми ли? Не се занасяйте с мен. От петгодишен не съм говорил с баща си. Нямам представа дали още е жив.
— Жив е. Сега е в затвора в Сомърз, щата Кънектикът.
Замълчах, после казах:
— Ами отидете да му вземете проба.
— Опитах. Той не желае да се срещне с мен.
Гледах я и примигвах. И новината, че баща ми е жив, и фактът, че вече се бе свързала с него, ме лишиха от привичното спокойствие. Тя имаше предимство пред мен. Не само знаеше всичко за моята история, но и изобщо не усещаше тежестта на този товар. За доктор Фогъл опитът да се свърже с Били Барбър не беше по-труден от едно обаждане по телефона.
— Той каза, че ти трябва да го помолиш.
— Аз? Той няма да ме познае, ако ще да изскоча от супата в чинията му.
— Явно иска това да се промени.
— Иска… Но защо?
— На стари години един баща желае да познава сина си малко по-добре — предположи тя и сви рамене. — Кой може да разбере докрай човешката душа?
— Значи знае за мен?
— О, той знае всичко за теб.
Усетих как се изчервявам като малко дете! После настроението ми пропадна в бездната със същата бързина и мисълта за Кървавия Били Барбър ме обля като киселина.
— Кажете му да ми се разкара от главата.
— Не мога. Нуждаем се от помощта му. Необходима е проба и от него, за да твърдим, че генетичната мутация не е случайно отклонение, а семейна характеристика, предавана по наследство.
— Можем обаче да получим съдебно разпореждане за вземане на проба.
— И така да издадем на прокуратурата с какво сме се захванали.
Завъртях глава в знак на отказ. Лори най-сетне отвори уста.
— Анди, длъжен си да мислиш за Джейкъб. Докъде си готов да стигнеш заради него?
— Ще сляза в ада и ще се върна оттам.
— Значи се споразумяхме. Тъкмо това ти предстои.
19. Транжорната
През последната седмица на август (онази, която сякаш се състои само от недели, когато всички сме малко по-мудни и съжаляваме за отминаващото лято, докато се подготвяме за есента) температурата се повишаваше, въздухът се сгъстяваше, докато всички не започнаха да говорят само за жегата — кога ще отмине, още колко по-лошо може да стане и колко потискаща е влажността. Хората се криеха вкъщи както през зимата. Тротоарите и магазините бяха странно притихнали. За мен жегата не беше беда, а само симптом, както треската — на грипа. Просто най-очевидната причина защо светът наоколо твърде бързо ставаше непоносим.
Всички се бяхме побъркали по малко от жегата — и Лори, и Джейкъб, и аз. Щом се замисля за онези дни, дори не ми се вярва колко погълнат от себе си бях, как ми се струваше, че аз съм в центъра на всичко, а не Джейкъб или цялото ни семейство. Вината на сина ми и моята вина се оплитаха в ума ми, макар че никой пряко не ме бе обвинил в нищо. Разбира се, разпадах се психически. Ясно си спомням как сам се навивах да се стегна, да се крепя поне външно, да не се поддавам.
Не споделях с Лори какво преживявам, не се опитвах да я накарам и тя да говори за чувствата си, защото всички се разпадахме. Не поощрявах никакви откровени разговори за емоции и не след дълго напълно престанах да забелязвам, че имам съпруга. Не я попитах — нито веднъж! — какво е за нея да бъде майката на Джейкъб — убиеца. Мислех си, че е по-важно да остана или поне да изглеждам опора за семейството си, да насърчавам и нея да бъде силна. Това беше единственият разумен подход: да стискаме зъби, да изтърпим съдебния процес, да направим всичко необходимо, за да опазим Джейкъб, а едва после да се занимаваме с наранените си чувства. После. Сякаш наистина имаше някакво място, наречено После, и ако успеех да избутам сала със семейството си до този бряг, всичко щеше да се оправи. В земята После щяхме да имаме време за тези „второстепенни“ проблеми. Заблуждавах се. Сега мисля, че бях длъжен да разбера какво се случваше с Лори, трябваше да бъда по-бдителен. Тя вече ми бе спасила живота веднъж. Аз дойдох при нея „увреден“, но тя ме обикна въпреки това. А когато тя пострада, не си мръднах пръста да й помогна. Само забелязвах как косата й посивяваше, прическата й ставаше все по-небрежна, а по лицето й плъзваха бръчки като пукнатини по глазурата на стара ваза. Тя отслабна толкова, че костите на таза й стърчаха, а когато бяхме двамата, говореше все по-рядко. Въпреки всичко изобщо не се поколебах в решимостта си първо да спася Джейкъб, а после да се занимавам с изцелението на Лори. Сега се опитвам да оправдая някак това свое поведение — вече се бях научил майсторски да затварям в себе си опасните чувства, а съзнанието ми не издържаше това безкрайно лято. Истината е, че бях глупак. Лори, аз бях глупак. Сега знам.