На червен светофар доближих отзад колата на Пац. Пръстите ми се впиха във волана.
Неговите спирачни светлини примигаха, а колата се поразклати.
Вдигнах крака си от педала на спирачките. Не знам защо. Не знаех докъде съм готов да стигна. Но бях щастлив — за пръв път от толкова време — когато колата ми потегли и бутна неговата с приятно дрънчене.
Той се опули към мен в огледалото и вдигна ръце: „Това пък какво беше!“.
Свих рамене, дадох на заден метър-два и тласнах задната броня на колата му малко по-грубо.
През задния прозорец на колата му видях сенчестия му силует отново да разперва ръце сърдито. Гледах го как превключва скоростната кутия в неутрално положение, отваря вратата и измъква туловището си.
Сякаш бях друг човек. И макар да се чувствах различен, движенията и постъпките ми се редуваха естествено и плавно — диво, необичайно и вълнуващо преживяване.
Излязох от колата и тръгнах към него, преди дори да осъзная какво върша, без да съм решил, че ще го предизвикам.
Той вдигна ръце с длани към мен, на лицето му се изписа изненада.
Сграбчих го за ризата и го притиснах в колата му. Наврях лицето си в неговото и изръмжах:
— Знам какво си направил!
Той не отговори и аз повторих:
— Знам какво си направил.
— За какво говорите? Кой сте вие?
— Знам за момчето в парка „Колд спринг“.
— Ох, Господи… Вие сте луд!
— Не можеш да си представиш колко си прав.
— Не знам за какво говорите. Честна дума. Сбъркали сте ме с някого.
— Така ли? Помниш ли как срещна Бен Рифкин в парка? Помниш ли как каза на Мат Маграт, че ще го направиш?
— Мат Маграт ли?
— Колко дълго наблюдаваше отдалече Бен Рифкин, колко дълго го дебнеше? Заприказва ли го? Носеше ли ножа в онзи ден? Какво се случи? Да не си му предложил същата сделка като на Маг Маграт — стотачка на опипване? Той отказа ли ти? Подиграваше ли ти се, обиждаше ли те? Опита ли се да те удари, да те блъсне, да те уплаши? От какво пощуря, Лионард? Какво те подтикна да го направиш?
— Вие сте бащата, нали?
— Не, аз не съм бащата на Бен.
— Говоря за момчето, което обвиниха. Вие сте неговият баща. Казаха ми за вас. Прокурорът ме предупреди, че ще се опитате да говорите с мен.
— Кой прокурор?
— Ладжудис.
— И точно какво ти каза?
— Каза, че сте си набили в главата тази версия и може би ще се опитате да говорите с мен някой ден, но аз не бива да се съгласявам. Той каза, че сте…
— Какъв?
— Че сте луд. И може да прибегнете към насилие.
Пуснах Пац и се отдръпнах.
Видях учуден, че съм го повдигнал над асфалта. Той се смъкна по задницата на колата и стъпи на земята. Червената му риза се бе извадила от панталоните и оголваше широкия му изпъкнал корем, но той още не смееше да си оправи дрехите. Наблюдаваше ме предпазливо.
— Знам какво си направил — уверих го, докато се опомнях. — Няма да допусна да тикнат моето момче зад решетките вместо теб.
— Но аз нищо не съм направил.
— О, направил си, и още как! Мат ми разказа всичко.
— Моля ви да ме оставите на спокойствие. Нищо не съм направил. Правя само това, което прокурорът поиска от мен.
Кимнах, почувствах се уязвим, бях изтървал нервите си. Засрамих се.
— Знам какво си направил — повторих тихо и уверено, по-скоро заради себе си.
Думите ме утешиха като кратка молитва.
„Г-н Ладжудис: Продължихте ли да следите Лионард Пац през този ден?
Свидетел: Да.
Г-н Ладжудис: Но защо? Какво сте се надявал да постигнете?
Свидетел: Опитвах се да разкрия престъплението, да докажа, че Пац е убиецът.
Г-н Ладжудис: Наистина ли вярвахте в това?
Свидетел: Да. Ти сбърка, Нийл. Сведенията и уликите насочваха към Пац, а не към Джейкъб. Това беше вярната следа. От теб се искаше да вървиш натам, накъдето те водят доказателствата. Такава ти беше работата.
Г-н Ладжудис: О, не се предаваме, значи?
Свидетел: Нийл, ти нямаш деца, нали?
Г-н Ладжудис: Нямам.