Г-н Ладжудис: Обяснете ми. Обяснете на всички ни.
Свидетел: Не можеш да се отнасяш безпристрастно към своите деца. Никой не може. Обичаш ги прекалено силно, прекалено близки са ти. Ако имаше син… Ако имаше…
Г-н Ладжудис: Нуждаете ли се от малко време, за да се овладеете?
Свидетел: Не. Чувал ли си за избирателност на информацията? Това е склонността да виждаш наоколо това, което потвърждава твоите предубеждения, но да не забелязваш онова, което им противоречи. Мисля, че отношението към собствените деца е подобно. Виждаш, каквото искаш да видиш.
Г-н Ладжудис: И решаваш да си затваряш очите за това, което не искаш да видиш?
Свидетел: Не решаваш. Просто не го виждаш.
Г-н Ладжудис: Но за да е вярно това, за да имаме случай на избирателна информация, би трябвало да вярвате искрено в нещо. Защото говорите за несъзнателен процес. Значи би трябвало да вярвате с цялата си душа, че Джейкъб е съвсем обикновено дете, че не е с «твърде малко сърце», нали?
Свидетел: Да.
Г-н Ладжудис: Но в този случай не може да е вярно, не е ли така? Защото сте имал причини да наблюдавате за признаци на наближаваща беда, нали? През целия си живот, Анди — да, през целия си живот! — ти си съзнавал, че е възможно, нали?
Свидетел: Не е вярно.
Г-н Ладжудис: Не е ли? Забрави ли кой е баща ти?
Свидетел: Да, бях забравил за около трийсет години. Исках да забравя, имах намерение да забравя, имах и право да забравя.
Г-н Ладжудис: Имал си право ли?
Свидетел: Да. Това беше личен проблем.
Г-н Ладжудис: Нима? Никога не си вярвал искрено в това. Значи си забравил кой е баща ти? Забравил си какъв може да порасне твоят син, ако заприлича на дядо си? Хайде де! Такова нещо не се забравя. Знаел си. «Избирателна информация», как пък не!
Свидетел: Отдръпни се от мен, Нийл.
Г-н Ладжудис: Знаел си.
Свидетел: Отстъпи назад. Не се навирай в лицето ми. Поне този път се дръж както подобава на юрист.
Г-н Ладжудис: Виж ти… Ето го Анди Барбър, когото всички познаваме. Отново се владее. Майсторът на самообладанието, майсторът на самозалъгването, майсторът на актьорската игра. Нека ти задам следния въпрос: през тези трийсетина години, в които си забравил кой си, от какъв род произхождаш, ти си разказвал история сам на себе си, нали? Всъщност разказвал си на всички тази история. Накратко — лъгал си.
Свидетел: Никога не съм казвал нещо, което да се отклонява от истината.
Г-н Ладжудис: О, да, само си спестявал някои неща, нали? Пропускал си ги.
[Свидетелят не отговаря.]
Г-н Ладжудис: И сега искаш голямото съдебно жури да повярва на всяка твоя дума.
Свидетел: Да.
Г-н Ладжудис: Добре, щом е така, продължи с историята си.“
23. Северен затвор, Сомърз, щата Кънектикът
Кабината за посетители в Северния затвор като че бе създадена, с цел да обърква и да изолира. Потискащо тясна, затворена бяла кутия, широка метър и половина и около два метра и половина в дълбочина, с остъклена врата зад мен и прозорец с дебело стъкло пред мен. Бежов телефон без бутони на стената до дясната ми ръка. Бял перваз, на който да подпирам ръцете си. Разбира се, кабината трябваше всъщност да изолира затворниците — Северният затвор беше с максимален режим на сигурност и тук разрешаваха само посещения без пряк контакт. Чувствах се като погребан в нея.
Той се появи зад прозореца — моят баща, Кървавия Били Барбър — с оковани към колана ръце, с рошава пепелявосива коса. Гледаше ме от горе на долу и се подсмихваше, може би развеселен от факта, че неговият пикльо най-после се е появил. Зарадвах се, че ни дели дебелото стъкло, че може да ме вижда, но не може да ми посегне. Леопардът в зоопарка пристъпва небрежно към границите на клетката си и през решетката презрително се взира в теб, защото си по-низше същество, защото се нуждаеш от тази преграда. В този миг двамата се разбирате без думи, но си остава истината, че леопардът е хищникът, ти си жертвата и само преградата позволява на нас — хората, да бъдем надменни и уверени. Застанал пред клетката му, изпитваш и мъничко срам заради толкова по-голямата сила на звяра, заради неговото високомерие, заради насмешката му. За моя изненада чувствата ми през първите мигове в присъствието на моя баща бяха като смътния срам на посетител в зоопарка. Тези напиращи емоции неочаквано ме завладяха. Не предполагах, че така ще се развълнувам. Признавам си искрено — Били Барбър беше чужд човек за мен. Не го бях виждал около четирийсет и пет години, откакто бях съвсем малък. Но направо се вцепених, когато го зърнах. Имаше власт над мен, сякаш се бе озовал някак от моята страна на стъклото, за да ме сграбчи.