Стоеше в рамката на прозореца — портрет в три четвърти ръст на стар пандизчия, вторачен в мен. Прихна тихичко.
Откъснах поглед от него и той седна.
Няколко стъпки отзад, до невзрачната стена, стоеше надзирател.
Всичко беше старо, захабено — стените, вратите, повърхностите. Стените бяха с бяла мазилка и сив бетон. Строителството на този нов затвор бе завършено през 1995 година и аз предположих, че липсата на цвят е част от някакъв шантав замисъл за въздействие върху затворниците. В края на краищата не е по-трудно да боядисаш стената жълта или синя вместо бяла.
Баща ми вдигна слушалката на своя телефон. Когато си спомням за това, усещам лека тръпка и мислено връщам филма на живота си назад до 1961 година, когато го видях за последен път в залата за свиждания на затвора на „Уоли авеню“. Моментът на последното отчуждение, от който започнаха различните ни пътища. Взех своята слушалка.
— Благодаря, че се съгласи да се срещнем.
— Май нямаше опашка от желаещи.
Видях на ръката му синята татуировка, която помнех толкова години. Оказа се съвсем малка и размита, дребно разпятие с неясни очертания, което с възрастта бе потъмняло до лилаво като натъртено. Не бях я запомнил правилно. И него не бях запомнил добре — среден ръст, слаб, по-мускулест, отколкото си го представях. Дори на седемдесет и две години имаше жилавите мускули на печен пандизчия. Имаше си и нова татуировка, много по-сложна и изкусно направена. Около шията му се увиваше дракон, чиито глава и опашка се срещаха като медальон отпред.
— Крайно време беше да ме навестиш.
Изсумтях. Не приемах дразнещия намек, че неговите чувства за засегнати, че от нас двамата той е жертвата. Ама че наглост. Наистина беше от типичните пандизчии — вечно мрънкащи, хитруващи, търсещи изгода.
— Колко мина, а? Май цял живот — продължи той. — Цял живот си гния в килиите, а ти нямаш време да наминеш при своя старец. Дори веднъж. Що за син си ти? Кой син се държи така?
— Да не си репетирал тази реч?
— Недей да ми се репчиш. Какво съм ти направил, а? Нищо. Но цял живот те няма. Аз съм твоят баща. Що за син си, да не потърсиш баща си цели четирийсет години?
— Нали съм твой син. Това е достатъчно обяснение.
— Мой син ли? Не си мой син. Не те познавам. Никога не съм те виждал.
— Да ти покажа ли удостоверението си за раждане?
— Да бе, пука ми за шибаното ти удостоверение. Това ли те прави мой син? Едно празнене преди петдесетина години — ей това си ти за мен. Ти какво си мислиш? Че много ще ти се зарадвам ли? Ще скачам от радост и ще викам „Йее, какъв шибан кеф!“?
— Можеше да откажеш. Не съм в списъка на хората, на които е разрешено да идват при теб.
— В моя шибан списък няма никой. Ти какво очакваше? Кого да впишат? И без това не разрешават на странични хора да идват. Само от семейството.
— Искаш ли да си тръгна?
— Не. Чу ли ме да казвам, че искам? — Той тръсна глава и се намръщи. — Това шибано място… То е най-лошото. Не бях тук през цялото време, да знаеш. Местят ме. Като направиш нещо гадно някъде, натикват те тук. Ама че дупка.
Той като че загуби интерес към темата и млъкна.
Не казвах нищо. От играта на въпроси и отговори в съда, при разпити и където още ми се е случвало научих, че често най-добрата тактика е да чакаш, да не продумваш. Свидетелят ще поиска да запълни неловкото мълчание. Ще изпита смътно желание да говори още, да докаже, че не крие нищо или че е голям умник и ги разбира тия работи, да спечели доверието ти. Струва ми се, че този път мълчах по навик. Нямах никакво намерение да си тръгвам. Не и докато той не каже „да“.
Настроението му се промени. Прегърби се. Почти видимо свадливостта му отстъпи място на примирението, дори на самосъжалението.
— Е, поне си пораснал голям. Тя сигурно те е хранила добре.
— Тя се справи добре с всичко.
— Как е тя — майка ти?