— Защо те е грижа?
— Хич не ме е грижа.
— Тогава не я споменавай.
— Защо пък не?
Отместих поглед от него, а той добави:
— Познавам я по-дълго от теб.
Ухили се мръснишки и раздвижи таза си, имитирайки секс.
— Твоят внук има неприятности — казах му. — Знаеш ли?
— Дали съм знаел ли?… Не бях и чувал, че имам внук. Как се казва?
— Джейкъб.
— Джейкъб?!
— Какво смешно има?
— Що за шибано педалско име е Джейкъб?
— Име като име!
Той се разтресе от смях и проточи пискливо:
— Дже-е-е-ейкъб!
— Мери си приказките. Той е добро момче.
— Брей? Не ще да е толкова добро, щом си тук.
— Казах да си мериш приказките.
— И как загази малкият Джейкъб?
— Заради убийство.
— Убийство? Убийство, значи… На колко години е?
— На четиринайсет.
Замълча, свали слушалката в скута си и се облегна отпуснат на стола. Когато се изправи отново, попита:
— Кого е убил?
— Никого. Той е невинен.
— Да бе, и аз съм невинен.
— Но той наистина е невинен!
— Добре бе, добре.
— Нищо ли не си чул?
— Тук никога нищо не се чува. Това място е скапан кенеф.
— Ти сигурно си най-старият затворник тук.
— Един от най-старите.
— Чудя се как си оцелял досега.
— Никой не може да нарани стомана. — Белезниците го принудиха да вдигне и двете си ръце, стиснал телефонната слушалка в лявата, за да стегне мускулите на дясната. После желанието му да се перчи премина. — Тук съм като в дупка, все едно съм в шибана пещера.
Той се люшкаше между двете крайности на пресилената коравост и хленченето. Трудно ми беше да позная кое състояние е преструвка. Може би никое от двете. Навън би изглеждал като побъркан с тази емоционална неустойчивост. Но тук… Знам ли? Може и да беше естествена реакция в неговото положение.
— Ти сам се напъха тук — казах му.
— Да, сам се напъхах тук, излежавам си присъдата и не се оплаквам. Чу ли ме да се оплаквам?
Не отговорих.
— Е, какво искаш от мен? Искаш да направя нещо за горкия, невинен, малък Джейкъб ли?
— Може би ще поискам да дадеш показания.
— Какви показания?
— Нека те попитам нещо. Когато уби онова момиче, какво почувства? Не физически. Какво ставаше в главата ти, за какво мислеше?
— Как какво съм мислел?
— Защо го направи?
— Какво искаш да ти отговоря? Ти ми кажи.
— Само искам да чуя истината от тебе.
— Да бе. Това никой не го иска. И тъкмо хората, дето ти разправят, че искали истината — от мен да знаеш, хич не я искат. Ти ми кажи какво искаш аз да кажа, за да помогна на момчето, и ще го кажа. Не ми дреме.
— Ще те попитам с други думи — когато се случи, мислеше ли изобщо за нещо? За каквото и да било? Или беше някакво непреодолимо желание?
Едното ъгълче на устата му се изви нагоре.
— Непреодолимо желание ли?
— Просто ми отговори.
— Това ли си намислил, а?
— Няма значение какво съм намислил. Само ми кажи какво почувства.
— Почувствах непреодолимо желание.
Издишах шумно и продължително.
— Знаеш ли, ако беше по-умел лъжец, може би нямаше да си тук.
— А ако ти не беше толкова умел лъжец, може би нямаше все още да си отвън. — Той се загледа втренчено в мен. — Щом искаш да ти помогна, за да отървеш хлапето, ще ти помогна. Той мие внук. Само кажи какво трябва да направя.
Бях решил, че Кървавия Били Барбър изобщо няма да припари до съдебната зала, за да даде показания. Той беше нещо по-лошо от лъжеца — той беше неумел лъжец.
— Добре, щом искаш да научиш защо дойдох, ето за какво. — Показах му малкото пакетче, в което имаше стерилна клечка с памуче. — Искам да потъркам венците ти с това. За ДНК проба.
— Надзирателите няма да разрешат.
— Нека аз се занимавам с надзирателите. От теб искам да се съгласиш.
— И за какво ти е моята ДНК?
— Търсим една конкретна мутация. Нарича се МАОА елиминация.
— Що за чудо е тази МАОА елиминация, мамка му?
— Генетична мутация. Някои мислят, че предразполага към по-агресивно поведение в определени обстоятелства.