— Стига! — вдигна ръце Лори. — Просто спрете! — Тя избута стола си назад и отиде в ъгъла на стаята. — Според вас той го е направил.
— Не съм казала такова нещо — измъкна се доктор Фогъл.
— Не беше нужно да го казвате направо.
— Виж, Лори, няма как да знам дали го е направил или не. А и това не е моя работа. Задачата ми беше друга.
— Лори, тя те засипа с празни приказки като всеки психиатър! — намесих се аз. — Сама призна, че всичко това в различна степен важи за всеки тийнейджър — самовлюбен, себичен. Намери ми поне един от тях, който не е такъв. Глупости! И на една думичка не вярвам.
— Разбира се, че не вярваш! Никога не си искал да видиш тези неща. Толкова упорито се стремиш да бъдеш нормален, всички ние да бъдем нормални, че си затваряш очите и не обръщаш внимание на нищо, което не се вписва в схемата.
— Ние сме нормални.
— О, Господи! Анди, а всичко, което се случва сега, нормално ли е?
— Не. Но ако питаш дали смятам Джейкъб за нормален — да! Толкова ли е налудничаво?
— Анди… Не виждаш истината. Вече ми се струва, че трябва да мисля за двама, защото ти отказваш да проумееш.
Отидох при нея да я успокоя, да докосна ръцете й.
— Лори, говорим за нашия син.
Тя размаха ръце и ме отблъсна.
— Престани! Ние не сме нормални.
— Какви ги говориш?
— Ти все се преструваш. От години. През цялото време се преструваш.
— Не и за важните неща.
— Важните неща ли?! Анди, ти не ми каза истината. За толкова време нито веднъж не поиска да ми я кажеш.
— Никога не съм те лъгал.
— Всеки ден, в който не си ми казал, ти си ме лъгал. Всеки ден. Всеки ден.
Тя ме избута, за да застане пред доктор Фогъл.
— Вие смятате, че Джейкъб го е направил.
— Лори, моля те да седнеш. Разстроена си.
— Кажете го направо. Недейте да седите, да четете доклада си и да ми цитирате „Диагностичния справочник“. Мога и сама да си го прочета. Просто кажете какво си мислите — че той го е направил.
— Не мога да кажа дали го е направил. Защото не знам.
— Значи казвате, че може да го е направил. Мислите, че наистина е възможно.
— Лори, седни, моля те.
— Не искам да седна! Отговорете ми!
— Да, откривам в Джейкъб някои черти и поведенчески особености, които ме безпокоят, но това е съвсем различно от…
— И значи ние сме виновни? Моля?! Възможно е ние да сме виновни, защото сме лоши родители, защото сме проявили бездушието, едва ли не жестокостта да го водим в детска ясла като всяко друго дете в града. Всяко дете!
— Лори, моля те, искам да разбереш. Изобщо не сте виновни, в какъвто и да е смисъл. Прогони тази мисъл от главата си.
— А онзи ген — мутацията, която търсехте. Как я наричате? Някаква елиминация…
— МАОА елиминация.
— Джейкъб има ли този ген?
— Генът не е каквото ти си представяш. Вече обясних, че евентуално той би бил причината за предразположение към…
— Доктор Фогъл! Джейкъб има ли този ген?
— Да.
— А моят съпруг?
— Да.
— А моят… да, май трябва да свикна, че ми е свекър…
— Да.
— Ето, видяхте ли? Естествено, че го има. А онова, което написахте по-рано — че Джейкъб приличал на Гринч[3], защото сърцето му било твърде малко?
— Не биваше да се изразявам така. Това е глупаво. Съжалявам.
— Все едно какво точно сте казали. Още ли го мислите? Моят син твърде малко сърце ли има?
— Трябва да поработим още за изясняване на правилните понятия, с които да описваме емоционалния живот на Джейкъб. Не говорим за размера на сърцето му. Неговата емоционална зрялост не е на равнището на връстниците му.
— А на какво равнище е… емоционалната му зрялост?
Психиатърката си пое дъх.
— Джейкъб проявява някои от особеностите, присъщи за момчета на половината от възрастта му.
— Седем! Моят син има емоционалната зрялост на седемгодишен! Това ли ми казвате?!
— Не се изразих така.
— И какво да правя? Какво да правя?!
Не последва отговор.
— Какво се очаква да направя?!
— По-тихо — казах й, — той ще те чуе.
29
Третият ден на делото.
Седнал до мен зад масата на защитата, Джейкъб нервно и разсеяно човъркаше загрубяло парченце кожа на десния си палец до нокътя. От известно време това се беше превърнало в негов навик и успя да направи малка рана. Не си дъвчеше нокътя, както хлапетата правят често, предпочиташе да чегърта, да отделя малки люспи кожа, докато не повдигне по-голямо парченце, след което подръпваше усърдно да махне гъвкавата издатина, а ако не се получаваше, я срязваше с ръба на нокътя. От тези упорити „разкопки“ мястото изобщо не можеше да заздравее. Случваше се дори да потече леко кръв и да се наложи да притисне към нея хартиена носна кърпичка, ако имаше в джоба си, или да пъхне пръста в устата си, за да го оближе. Явно беше убеден, противно на всякаква логика, че никой няма да се отврати от това малко представление.
3
Филмов герой — зелено, космато плашило, чието сърце е три пъти по-малко и затова не може да обича нищо и никого. — Б.р.