Нора Робъртс
Далеч на север
ПРОЛОГ
Из един дневник 12 февруари 1988
Кацнахме на Слънчевия ледник по обяд. Полетът дотук премахна махмурлука ми и преряза задушаващите корени на реалността, която царува в долния свят. Небето сияе като син кристал. Такова небе докарват винаги на пощенските картички, за да примамва туристите, заедно с блестящото „лъжливо слънце“ — разноцветен ореол около студеното бяло светило. Приемам това за знак, че ми е било писано да се изкача дотук. Вятърът е около десет възела. Температурата — само десет градуса под нулата. Ледникът е огромен като задника на Кейт Курвата и леден като сърцето й.
Все пак Кейт ни изпрати подобаващо снощи. Дори ни направи нещо като групово намаление.
Не знам защо сме тук, може би защото човек все трябва да е някъде и да прави нещо. А зимното изкачване на Безименната е не по-лошо занимание от всяко друго, дори по-добро от повечето.
От време на време мъжът има нужда от една седмица приключения, които не включват силен алкохол и леки жени. Как ще оцениш пиенето и жените, ако от време на време не ги оставяш?
Срещата ми с няколко сродни откачалки промени не само късмета ми на игралната маса, но и настроението ми като цяло. Малко са нещата, които мразя повече от това да тегля всеки ден хомота като всички останали, но на този свят все жените дърпат конците.
За щастие извадих късмет и това ще задоволи моите момичета за известно време, така че мога да прекарам седем дни в мъжка компания заради самия себе си.
Да се боря със стихиите, да рискувам живота и здравето си заедно с неколцина също толкова луди мъже, е нещо, което ми напомня, че съм жив. Да го направя не за пари, не по задължение, нито защото някоя жена ме е стиснала за топките, а заради чистата лудост, която кара духа ми да заискри.
Долу стана прекалено претъпкано. Пътищата стигат до места, които доскоро са били непристъпни, хората живеят там, където никога преди това не е стъпвал човешки крак. Когато за пръв път дойдох тук, почти нямаше жива душа и проклетите федерални власти не си пъхаха носа навсякъде.
Разрешение за изкачване? За да се разходя в планината? Майната му, майната им на тъпите чиновници, на правилата и бумащината им. Планините са били тук много преди някой правителствен бюрократ да реши да печели от тях. И ще останат дълго след като той отиде да бюрократства в ада.
И ето ме тук, на тази ничия земя. Свещените територии не принадлежат на никого.
Ако можех да живея в планината, щях да си опъна палатката и никога да не се върна. Но свещена или не, тя може да те убие по-бързо и безмилостно от заядлива съпруга.
Затова ще прекарам една седмица с мъже като мен, изкачвайки Безименната планина, която се издига над града, реката и езерата и пресича границите, начертани от чиновниците. Тази земя се надсмива над опитите им да я укротят и консервират.
Аляска принадлежи само на себе си, независимо колко пътища са прокарани, колко знаци са поставени или какви закони са гласувани. Тя е последната от неукротимите жени и Бог я обича заради това. Аз също.
Построихме базовия си лагер. Слънцето вече потъна зад големите върхове и зимният мрак ни обгърна. Сгушени в палатката, хапваме здраво, предаваме си джойнта и разговаряме за утре.
Утре тръгваме нагоре.
1.
На път за Лунаси 28 декември 2004 г.
Пристегнат с колана в тресящата се консервна кутия, която някой на шега беше нарекъл самолет, наблюдавайки на оскъдната зимна светлина как въздушните течения ги подмятат през пролуките между заснежените върхове към градче на име Лунаси1, Игнейшъс Бърк получи прозрение.
Оказа се, че далеч не е готов да умре, както си мислеше.
Беше неприятно да го осъзнаеш, когато съдбата ти виси на косъм в ръцете на непознат в яркожълта парка, чието лице е почти напълно скрито от изтъркан кожен калпак, нахлупен върху пурпурна плетена шапка.
Непознатият му се беше видял достатъчно компетентен в Анкъридж, когато го беше плеснал по дланта, преди да посочи с палец към консервната кутия с витла.
После беше казал на Нейт: „Наричай ме просто Джърк2.“ Май тогава го загриза нещо подобно на съмнение.
Що за идиот би се качил на летяща консерва, пилотирана от човек на име Джърк?
Но толкова късно през годината до Лунаси можело да стигне безопасно само по въздуха, поне така му беше казала кметът Хоп, когато бяха разговаряли за пътуването му.
Самолетът рязко зави надясно, последван от стомаха на Нейт, и той се зачуди какво ли означава за Хоп думата безопасно.
Беше си мислил, че му е все едно. Дали ще живее, или ще умре, какво значение имаше за останалия свят? Когато се бе качил на големия самолет от Балтимор за Вашингтон, си беше казал, че така или иначе краят на живота му наближава.
1
Lunacy (англ.) — лудост. В целия ромон авторката използва игра на думи, затова и жителите на Лунаси се наричат „лунатици“ — Б.пр.