— Именно от това имаш нужда — рече Доналд. — И какво като не можеш да станеш мисис Реноар или мисис Пикасо? Чудесно ще се справяш в някой музей или аукционна зала. При всички тези познания, дето ги имаш, ти вече наполовина си постигнала целта си. Трябва ти само бакалавърска степен. А междувременно, струва ми се прекрасно, че твоят шеф ти е разрешил да работиш три дни в седмицата, за да си ангажирана с нещо.
— Хауърд Бъзли е върховен.
— Непременно трябва да ме запознаеш с него някой път, не мислиш ли?
— Той няма да ти хареса.
— Защо все ми повтаряш това?
— Не ти го повтарям.
— Е, понякога го правиш. И все пак защо да не ми харесва Бъзли, след като е толкова добър към моето момиче?
— Просто не е твой тип.
— Какво, за бога, си мислиш за мен? Че аз обикалям наоколо и си избирам само клиенти, които са „мой тип“, каквото и да означава това?
Лилиан се засмя.
— Добре де, ще го уредя някой ден. Ама сериозно, какво ще правя според теб през дните, когато не ходя на работа? Вече започвам да се чувствам мързелива и разглезена.
— Няма да ти навреди, ако за известно време намалиш темпото, за разнообразие. Заеми се с четене и с подготовката за курса. Излизай с други жени, обядвай с тях, намери си приятелки.
— Знаеш ли какво, Доналд? Ти си много сладък. И си прекалено добър за мен.
Бил добър за нея! По какъв друг начин би могъл да се държи, освен да е добър към нея?
Всяка вечер, когато се прибереше и влезеше в преддверието, той зърваше масата. Винаги приличаше на картинка от луксозно списание, подредена с малка ваза с цветя, подходящ порцеланов сервиз и датските сребърни прибори от Бъзли. Обикновено тя сервираше някакво необикновено ястие, подбрано от някоя от готварските книги, които тя бе започнала да колекционира и да подрежда на една полица.
— Никога не съм се занимавала сериозно с готвене — каза му тя, — но сега, след като започнах, искам да съм самото съвършенство.
— Ти си съвършена във всичко.
Един ден, като се прибра у дома, я завари развълнувана:
— Изобщо не можеш да си представиш къде бях днес. В мезонета! О, ти наистина трябва да го видиш, Доналд! Нямах ни най-малка представа. Голям е колкото едноетажна къща, толкова е просторен и с такава голяма градина, все едно си някъде далече в предградията. О, аз, разбира се, знаех какво представлява един мезонет, но всъщност да го видиш със собствените си очи, е нещо съвсем друго.
Тъй като определено не проявяваше никакъв интерес към мезонетите, той се заинтересува от нейния ентусиазъм, който винаги му изглеждаше очарователен.
— Цял съм се превърнал в слух — каза Доналд.
— Нали знаеш онова миниатюрното кученце, йоркширския териер, което понякога виждаме във фоайето на блока? Е, та то е на хората, които живеят в мезонета. Семейство Сандърс, така се казват, и тази сутрин момчето, което разхожда кучето, го изгубило. Не мога да си представя как е станало, о, да, халката, която прикрепя каишката към нашийника, нещо не е била наред и кученцето избягало. Е, аз случайно се оказах във фоайето точно тогава, тъкмо излизах, когато момчето се върна и направо не беше на себе си. Глупчо! Вместо да изтича след Спайк… това име не е ли по-подходящо за голямо зло куче, което тежи поне три килограма… той дотича тук. Ето защо аз изхвърчах навън и се втурнах по улицата, завих зад ъгъла и видях едни типове, които отвеждаха Спайк със себе си. О, те наистина изглеждаха едри и яки. Аз писнах: „Това е моето куче!“, и привлякох вниманието на хората наоколо, онези пуснаха Спайк, а аз го грабнах и изтичах у дома. Мисис Сандърс, Клоуи, направо не искаше да ме пусне. Трябваше да се кача горе у тях с нея, да закуся още веднъж, да разгледам къщата й, която е невероятно красива, както и ъгълчето на Спайк, а кошничката му е тапицирана в тон с обстановката.
Доналд се усмихна. Тя изглеждаше толкова очарователна, порозовяла, задъхана и изцяло погълната от тази история.
— Спомняш ли си онзи ден, когато ти казах, че кучетата и бебетата помагат да се разчупи ледът? Ако не беше Спайк, ние никога нямаше да се сближим, щяхме само да си кимаме понякога в асансьора и толкова. Тя иска да им отидем горе на гости някоя вечер в най-скоро време. Той се казва Франк Сандърс. От Уолстрийт.
— Да, едно от големите имена напоследък в града. Направил е няколкостотин милиона, преди да навърши трийсетте. Той е прекалено богат за нас, Лил.
— О, така ли смяташ? Надявам се да не е така. Е, разбира се, когато се наложи и ние да ги поканим… о, не знам… аз всъщност им казах, че сме младоженци и че скоро ще си търсим по-голямо жилище.
— Няма да е скоро. Ще мине известно време, преди да предприемем нещо такова. Не биваше да им го казваш.