— В тази част на страната ги наричаме „жълти тополи“.
— Виждам, че си се образовала.
— Послушах съвета ти.
Тя сгъваше пуловери и ги подреждаше в кашон от хранителни продукти. Боти, стари обувки и един износен шлифер лежаха по столовете, готови да бъдат изпратени. Той се питаше какво ли си мисли тя сега, какви ли са мислите, скрити под повърхността и зад естествената скръб след смъртта. Защо трябваше да има нещо скрито, Джим не знаеше. Само долавяше, че го има.
— Погледни ей там през прозореца — каза тя. — Предполагам, че той ти е казал за редицата туй8? Баща му ги е засадил там, за да заслоняват градините от вятъра, идващ откъм хълмовете. Тези дървета означаваха много за Кларънс, наистина.
Джим можеше да разбере това. Ръцете на дядото, който бе умрял отдавна, бяха засадили тези дръвчета, днес трикратно надвишили ръста на внука му. Той погледна навън през прозореца към тази жива зеленина, към тази назъбена редица от готически арки, открояващи се на фона на сивото замъглено небе. Той, новодошлият, чужденецът, имаше предвиждане за себе си. Тези дървета, тези хълмове, тази жена бяха незаличимо изписани, бяха направо гравирани в най-съкровените гънки на сърцето му.
Към пролетта настъпи промяна. Бяха в оранжерията, където един дърводелец правеше полици. Когато той си тръгна и Джим понечи да го последва, Кейт го спря, като му зададе един странен, глупав въпрос:
— Защо ние двамата никога не си говорим?
Някога, преди много време, тя му беше задала друг странен въпрос: „Кой си ти?“. А той не бе в състояние да й отговори. Сега, след като пак не можеше да й отговори, Джим каза първото, което му дойде наум:
— За какво?
— Не знам. Но хората разговарят помежду си, а ти ме избягваш.
Толкова силно се изкушаваше! Дългите гъсти коси, чистото лице, топлото и заоблено тяло под трикотажната блузка и уханието на гардениите в саксиите…
„Говори любезно — заповяда си той. — Дръж се приятелски, но нищо повече. Не можеш да й дадеш нищо съществено, нито на нея, нито на която и да било друга жена.“
— Не съм искал да те избягвам, Кейт. Съжалявам. Това е някакво недоразумение. Ще разговаряме за каквото поискаш и ще отговоря на всичките ти въпроси, стига да мога.
— Добре тогава. Кога си тръгваш?
Сторм каза: Ако детето е на тази планета, аз ще го намеря.
— Имам временно предложение от онези хора с конете. За пролетта.
— Пролетта вече дойде.
— До седмица-две ще си тръгнем. Това задоволява ли те?
— Аз не те гоня! Само те попитах кога.
— Знам, че не ни гониш — каза той. — Ти не би направила такова нещо. Но ще заминем скоро, обещавам.
— Не си имал и един ден почивка, откакто пристигна тук. Защо не отидеш на някой и друг концерт в Атланта, преди да си тръгнеш? Ти толкова обичаш музиката. На мен ще ми е лесно да гледам Лора. Имаме две свободни спални.
— Много мило от твоя страна. Ти се държиш чудесно с нея и аз оценявам това. Оценявам и предложението ти, но трябва да се видя с хората, които отглеждат коне, за да се уговорим.
— Онова място не ми харесва особено. Много е изолирано. Провери ли какви са училищата там? Преди да се усетиш, Лора ще бъде готова за детската градина и ще й трябва и първокласно училище. Тя е рядко създание. Преподавала съм на деца и знам какво говоря.
Двамата бяха застанали лице в лице. Нейното беше пламнало. Златният медальон, който лежеше между гърдите й, току се повдигаше и спадаше, сякаш й беше трудно да диша. Тя заговори толкова тихо, че той се напрегна да я чуе.
— Не е необходимо да ме напускаш, Джим. Съжалявам, че приказвах толкова много за заминаването ти. Извини ме. Не знам защо го направих. Създавам погрешно впечатление.
— Аз сам създадох това впечатление. Трябва да си тръгна. Трябва да си намеря работа.
По много причини това беше вярно. Парите, в портмонето препаска, с които бе пътувал на юг, все някога щяха да свършат.
— Но ти вече имаш работа тук. — След като той не отговори веднага, Кейт продължи: — Не зная какво да кажа. Всичко е толкова сложно.
— Всичко на този свят е сложно, Кейт.
Все още стояха един срещу друг. Изведнъж пред очите му сякаш блесна ослепителна светлина и Джим проумя всичко. Онова, което през всичките изминали месеци се беше вкоренило и бе разцъфнало в душата му, бе направило същото и с нейната. Лаконичните отговори, погледите, спазването на дистанция — всичко това представляваше опит да прикрие вътрешната си борба. Беше шокиран.
И също толкова шокиран бе, когато разбра, че никога по-рано не е изпитвал такава нежност. „Нека нищо, нека никой и особено аз, да не нарани някога тази жена.“