— Възможно ли е да се направи свръзката, която да може да се използва от всеки друг, дори от непознат?
Джеръл леко се намръщи.
— Възможно е, но поради съображения за сигурност, не е препоръчително. Ако няма начин човекът, който я използва, да бъде разпознат, всеки би могъл да се озове на борда — ъгълчето на устата му потръпна. — Както се случи с теб, например.
— А ако трябва да качиш някой, който не иска да се качи, как ще постъпиш?
— Много просто. Трябва само… Я почакай. Какво си намислила? — попита настойчиво Джеръл. В погледа му се появи сянка на съмнение.
— Ако успеем да качим Лейди Ксиант, тя няма да може да причинява повече страдания на Калинден. — Колкото повече се избистряше планът в съзнанието й, толкова по-въодушевено звучеше гласът на Нарин. — Бихме могли да я заведем на твоята планета или да я изпратим в някой град в най-затънтеното кътче на Ерандейн. Или пък…
— Или пък да забравим за това — довърши бързо Джеръл. — Идеята си я бива, но макар наистина да съм готов да наруша законите до известни граници, както и сторих, като ти дадох свръзката, нямам намерение да се забърквам в работите на Ерандейн дотолкова, че да отвличам твоята Лейди Ксиант.
Той замълча. Лявата му вежда весело се повдигна нагоре, когато забеляза упорития израз върху лицето на Нарин.
— Замисляла ли си се — продължи той по-меко, — че тя не би постигнала толкова много без подкрепата поне на част от хората си? Да отстраниш нея не означава, че ще спреш и тях. Те дори биха могли да използват изчезването й като повод да нападнат Калинден, като обвинят града ви в отвличането и убийството й. На каква подкрепа от другите градове биха могли да се надяват тогава хората ви?
Раменете на Нарин се отпуснаха унило. Идеята й се беше сторила толкова добра.
Без да продума, тя излезе от стаята и последва Джеръл. Изведнъж стана неспокойна. Едно беше да бъде прехвърлена на кораба, когато най-малко очакваше това, а съвсем друго да позволиш съзнателно на една машина да направи така, че да изчезнеш и да се появиш отново, но на съвсем друго място. Нарин продължи да мълчи и когато спряха пред една на пръв поглед най-обикновена стена, която водеше към онова, което, както научи, се наричаше камера за прехвърляне. Стената се отвори и Джеръл прекрачи прага на помещението. След кратко колебание същото направи и тя.
За първи път, откакто попадна на кораба, Нарин се озова отново в празната сива камера със сводестите стени. Споменът за ужаса, който я беше обзел тогава, я накара да настръхне. Много беше научила оттогава, но този факт не й носеше никакво успокоение.
— Всичко е наред — Джеръл беше застанал до нея и окуражително се усмихваше. Той я притегли към себе си, обгърна раменете й с ръка и каза сякаш на стената.
— Добре, Си Си, да тръгваме.
В първия миг като че ли нищо не се случи. После Джеръл започна да избледнява. Нарин протегна ръка, за да го докосне, но него вече го нямаше. Нямаше ги и пръстите й, ръката й…
Нададе вик. Но вместо да отекне в празната камера, викът й беше отнесен надалеч от острия и студен вятър, който я хапеше безмилостно.
Сега и двете ръце на Джеръл я прегръщаха — топли, успокояващи, от плът и кръв, съвсем както преди.
— Добре ли си? — попита той, като наклони главата си към нея, за да може да го чуе през воя на вятъра.
Нарин кимна. Кимването й излезе някак неуверено и слабо, както всъщност се чувстваше самата тя.
— Разбира се.
Джеръл я притисна в обятията си, после я освободи.
— Знаеш ли къде се намираме?
Вятърът й се стори много по-студен сега, когато ръцете му не я прегръщаха. Нарин се почувства объркана и несигурна, но не искаше Джеръл да разбере колко ужасно изплашена беше в действителност. С усилие на волята тя насочи погледа си към голия склон, в подножието, на който бяха застанали.
Когато съставяха плана си, Джеръл й беше обяснил, че Си Си може да ги остави в близост до Калинден, но мястото трябва да бъде такова, че да не ги забележат. Нарин беше предложила няколко възможности, а Джеръл остави на Си Си да избере най-близкото до Калинден място, което им гарантираше безопасност.
Сега, когато се огледа наоколо, Нарин разбра, че компютърът се е спрял на място, отдалечено само на петнадесетина минути ход от една странична порта в градските стени. Тя набързо оправи пояса на туниката си. Чувстваше се толкова необичайно без колана си на вестоносец. После поведе Джеръл към града.
Глава осемнадесета
Три тежко натоварени каруци, охранявани от десетина въоръжени маткасенски войници, тъкмо минаваха през страничната порта, когато Нарин и Джеръл наближиха. Като се стараеше да гледа в нозете си като истинска жена от земеделско имение, Нарин заобиколи колите и се опита да се провре през вратата. Но човекът, който охраняваше входа, неочаквано я спря и й препречи пътя с копие.