— Които и да са те, май трябва да сме им благодарни, че ни напомниха защо сме тук — каза той и повдигна вежди в знак на иронично примирение. — Уви. Тъкмо започна да ми се услажда.
Нарин бързо кимна, затруднена да намери подходящи думи. Не трябваше да оставя чувствата да вземат връх над нея и все пак не съжаляваше за тази кратка, страстна целувка. Думите любов моя още отекваха ясно в сърцето й.
Джеръл се приближи до вратата и долепи ухо до дървото, като напрягаше слух да долови какво става в коридора. Като се увери, че всичко е наред, каза:
— Предполагам, че в тази странноприемница има кръчма. И сигурно там се намират онези двайсет и трима души. Ако успеем да си намерим място, откъдето да чуваме какво се говори, без да бием на очи, може би ще разберем какво става в града.
Тъй като нищо по-добро не й хрумна, Нарин предпазливо поведе Джеръл навън по тъмния и тесен коридор, край няколко затворени врати, после надолу по някакви стълби към приземния етаж. Почти бяха стигнали вратата на кръчмата, когато двама фермери, които едва се държаха на краката си след прекомерно отдаване на съблазните на зафата или виното, се появиха зад един ъгъл и едва не се стовариха върху тях.
Джеръл бързо притегли Нарин към себе си. Мъжете не ги притесниха с нищо, освен с няколко цинични забележки, подхвърлени по адрес на жената, с която Джеръл е избрал да се забавлява, и ги отминаха, олюлявайки се нагоре по стълбите.
В кръчмата беше тъмно и толкова многолюдно, че почти никой не им обърна внимание. Късметът им отново проработи. Единствената празна маса им позволяваше да виждат добре стаята, главния вход и улицата.
Докато отпиваше от силната бира, която им донесе кръчмарят, Нарин напрегна слух и се опита да разбере смисъла на откъслечните реплики, които достигаха до нея. Независимо от пиянските шеги и смеха на прегракналите гърла, под повърхността се таеше гняв, подобно на прахан под наръч дърва. Трябваше само една искра, за да пламне пожарът.
— Четиринайсет войници на портите…
— … убили го, докато се опитвал да каже…
— Съобщението гласяло, че Джаспериан е луд да…
— Нямало да ни помогнат. Така казали.
— … на площада висят трупове. Нощем не можеш да припариш навън, не можеш да говориш…
— Цяло чудо е, че още не са затворили кръчмите…
С всяка дочута дума, с всяка гневна фраза, у Нарин растеше собственият й гняв. Маткасен държеше в безмилостна хватка града й, а онези, които дръзваха да се противопоставят, плащаха с живота си.
Умът й кроеше план след план и после още в същия миг го отхвърляше. Какво можеха да сторят двама души срещу стотиците въоръжени войници, готови да убиват по най-незначителен повод?
Нарин нетърпеливо се размърда на стола си, после се обърна и се зае да наблюдава улицата. Минаваха десетки хора. Лицата им бяха безизразни и по тях не можеше да се прочете нищо. Все пак сред тях трябваше, и сигурно имаше такива, които желаят да се борят — собственици на магазини, търговци, фермери — все хора, които биха загубили много, ако Маткасен завладееше Калинден.
Някаква суматоха надолу по улицата привлече вниманието на минувачите и те се заотдръпваха настрани към сградите, разположени по протежението й, очевидно уплашени да не бъдат замесени.
Нарин проточи шия и се опита да разбере какво става. Движението й привлече вниманието на Джеръл. Той се завъртя и също погледна навън.
Внезапно пред погледите им изникнаха повече от десетина въоръжени маткасенски войници с извадени оръжия, готови за бой. Предвождаше ги гвардеец, чието лице им се стори познато. Нарин премигна, после се дръпна бързо назад, по-далеч от прозореца. Твърде късно. Гвардеецът ги беше забелязал.
— Да минем отзад, там има пътека — изрече Нарин, без да мърда устни.
Джеръл вече ставаше от стола. Едната му вежда беше повдигната в безмълвен въпрос. Той също беше познал гвардееца.
Едва бяха успели да се измъкнат иззад масата, когато вратата се отвори с трясък и отрядът маткасенски войници нахлу вътре. Появата им беше така внезапна и неочаквана, че единствено Нарин, Джеръл и момчето от кухнята, което бяха изпратили да събере мръсните чинии, стояха прави. Момчето се вкамени на място. Очите му бяха широко отворени от страх и то изтърва купчината чинии, които държеше. Звукът от разбиващите се в каменния под чинии отекна високо в напрегнатата тишина.
— Е, войнико — каза гвардеецът с поглед впит в Джеръл, — виждам, че все пак си успял да се изплъзнеш от диваците.
— Очакваше те да свършат мръсната работа. Прав ли съм, Пардрейк?
Пардрейк наклони главата си настрани. Като се изключат тъмните му проблясващи очи, лицето му беше напълно безизразно.