— Да кажем, че с идването си в тази кръчма разреших един свой малък проблем — беше отговорът.
Ръката на Джеръл едва забележимо се плъзна към меча. Пардрейк се пресегна и сграбчи ръката на изплашения до смърт кухненски прислужник и едва не го събори на пода.
— Ако бях на твое място, не бих вадил сабята си тук, войнико. Момчето би могло да пострада в неразборията. Всъщност, ако не ме последваш доброволно, може да ми хрумне да го взема за заложник, когато все пак те измъкнем оттук.
Нарин се опита да извика, за да го предупреди, но Джеръл вече беше вдигнал ръце с разтворени длани.
Пардрейк се ухили — отблъскваща, пресилена гримаса, която с нищо не смекчи суровия блясък в очите му.
— Много благоразумно — с бързо кимване на глава той даде знак на хората си да обградят Нарин и Джеръл.
Момчето беше освободено в мига, в който двамата станаха пленници на Пардрейк. То веднага избяга и се скри в кухнята. Само неколцина от хората в кръчмата се опитаха да им се притекат на помощ, но бяха спрени от извънредно убедителния аргумент на опряния в гърлото меч.
За броени минути Нарин и Джеръл се озоваха на улицата. Ръцете им бяха вързани на гърба. Бяха им отнели оръжието.
— Как си позволявате! — гневно избухна Нарин, когато Пардрейк се изправи пред нея. — Нямаше да повярвам…
— Позволявам си много неща, защото Калинден е под властта на Маткасен, вестоносецо — каза Пардрейк студено. — Можеш да вярваш, в каквото си искаш. След малко ще получиш отговорите на част от въпросите си.
Без нито дума повече той се отдалечи надолу по улицата. Хората му, бдителни и нащрек за всяка евентуална заплаха, закрачиха под строй зад Пардрейк. Бяха обградили Нарин и Джеръл и така ги лишиха от всякаква възможност за бягство. За изненада на Нарин, вместо да се насочат към Големия дворец, Пардрейк ги поведе към по-отдалечената западна страна на града.
Израженията върху лицата на хората, с които се разминаваха, бяха от гневно свъсени до страхливо равнодушни. Никой не направи опит да ги спре. Повечето се отдръпваха настрани към сградите или във входовете на магазините, за да им направят колкото е възможно повече място.
Накрая Пардрейк спря пред някакъв стар склад в тъмна странична уличка. Маткасенски войници стояха на пост пред вратата и по протежение на цялата улица. Като удостои стражата само с едно отсечено кимване, той влезе в сградата, следван от Нарин, Джеръл и войниците. Пардрейк остави двама да пазят входа и освободи останалите войници.
В помещението имаше трима души, скупчени около някаква маса и приведени над разтворена пред тях карта. Нарин изумено се закова на място.
— Гравнар! Учителю! Какво…?
Гравнар се изправи. Смесица от учудване и радост озари старческото му лице.
— Шести вестоносецо! — той прекоси стаята с разтворени за поздрав ръце. Преди още Нарин да успее да се опомни, той вече я прегръщаше толкова здраво, че имаше опасност да й строши ребрата и да я лиши от възможност да диша.
Най-сетне, с ръце поставени на раменете й, той се отдръпна назад. За голямо учудване на Нарин в очите му проблясваха сълзи.
— Нарин — прошепна той и гласът му изневери. Старият човек премигна и продължи по-уверено: — Мислехме, че си мъртва. Толкова време мина.
— Джеръл беше ранен — Нарин се поколеба. — Току-що се върнахме. Но не разбирам. Ти. Тези войници. Мислех, че…
— Тези хора ни помагат — каза Гравнар. Пръстите му стиснаха раменете й. — Благодарение на теб, на твоите предупреждения, ни се предостави възможност, която иначе не бихме имали. А Пардрейк и приятелите му ни дават още едно предимство, на каквото не сме се и надявали.
Нарин хвърли един поглед на Пардрейк, който стоеше и я наблюдаваше. Очите му бяха леко присвити, а лицето изкривено в кисела гримаса.
— Аз съм предан на своя град, вестоносецо, но не и на онези, които искат да го унищожат — каза той. — Твърде много хора загинаха вече, за да утолят жаждата за власт, която изгаря Господаря Линдаз и неговата Лейди. Независимо от клетвите си за вярност, много от нас избраха да се сражават на страната на Калинден.
— Тогава как да разбирам тези неща около китките ни? — настоя Джеръл с прикован в гвардееца гневен поглед.
Този път устните на Пардрейк се извиха в нещо като усмивка. Той искрено се забавляваше.
— Не можех да рискувам да ви оставя свободни. Не и преди да съм успял да ви обясня, нали? — той извади от пояса си кама и преряза най-напред въжетата на Джеръл, а след това и тези на Нарин.
Джеръл разтърка китките си със замислено вперен в Пардрейк поглед.
— Тогава в лагера, когато Ксиант ти нареди да ме убиеш, щеше ли да го направиш?