— Разбира се, че не. Защо мислиш, че съчиних онова оправдание, че не бих искал да привличам лешоядите? Щяхме да инсценираме бягството ти, но диваците ни спестиха това малко усилие.
Без да сваля очи от лицето на Пардрейк, Джеръл бавно кимна.
— И сега какво?
Пардрейк хвърли поглед към двамата мъже, които отново се бяха заели да изучават разтворените пред тях карти.
— Вашите и моите хора ще се срещнат тук след около час. Можем да тръгнем срещу Ксиант довечера, но ни е нужна повече информация, преди да вземем окончателно решение. А дотогава… — погледът, който той отправи към Джеръл, изразяваше нескрито любопитство. — С нас е един човек, лечител, който не спира да пита за теб, откакто вестоносецът идва да те търси в лагера. Познаваш ли го?
— Възможно е — гласът на Джеръл с нищо не издаде напрежението, което Нарин усети стаено под повърхността. — Може би е добре да се срещнем с него.
— Разбира се — Пардрейк отвори вратата и повика в стаята един от застаналите на пост войници. — Бек ще ви заведе при него. Не бива да излизате отново на улицата. От мен и от войниците ми се очаква да държим под наблюдение тази част на града, но имаме и още хора в няколко стари сгради, свързани с тази посредством тунели. Не бих искал също някой да се досети, че остатъците от вашите калинденски войски са намерили тук убежище.
Когато Нарин понечи да се обърне, за да последва Джеръл и постовия, Гравнар я спря като леко докосна ръката й.
— Радвам се, че се върна, Шести… Нарин — каза той. Погледът му се отклони от нейния. — Постъпих като глупак — добави той с горчивина. — Трябваше да разбера… трябваше да знам…
— Няма значение — едва чуто произнесе Нарин. Беше й неловко да слуша самообвиненията на учителя си. — Постъпихте така, както трябваше да постъпите. Джаспериан нямаше да повярва и на вас.
— Сигурно, но това не…
— Важното е, че накрая ми повярвахте.
Гравнар рязко вдигна глава. Срамът, който Нарин прочете в помръкналите му очи, я прониза като копие на звероподобен.
— Тизнърл ме накара да разбера какъв глупак съм бил — призна старецът. — Само вие двамата бяхте достатъчно проницателни и смели, за да действате, независимо от всичко.
— Учителю…
— Хайде, тръгвай. Приятелят ти те чака, а Пардрейк и аз трябва да обсъдим някои неща — Гравнар изпъна назад рамене в опита си да изличи от лицето си всякаква следа от чувства.
— Аз…
— Върви.
Със сълзи, които напираха в очите й, Нарин понечи да се обърне, но Гравнар отново я спря.
— Щастлив съм, че се завърна благополучно, Шести вестоносецо — каза той съвсем тихо.
Нарин успя само да кимне. Преди и двамата да се почувстват съвсем неловко, тя се завъртя и тръгна към вратата, където я очакваше Джеръл.
Джеръл мълчаливо следваше Бек по тесните, криволичещи проходи. Усещаше присъствието на Нарин зад себе си и й беше благодарен, че е с него сега, но мислите му летяха към безименния лечител, когото скоро щеше да срещне, човека, в когото се надяваше да открие своя изгубен брат.
Той пъхна ръка в джоба на туниката си, където държеше записващия пръстен на Сантар. Пръстенът беше студен, масивен, и докосването му някак си вдъхна увереност на Джеръл. Когато се готвеха да напуснат кораба, той реши да го вземе в последния момент по-скоро като талисман, отколкото с намерение да го използва.
Най-сетне Бек спря пред отворената врата на някакъв стар склад. В по-спокойни времена помещението сигурно щеше да е пълно с чували зърно и денкове с кожи. Но сега в него бяха наредени, почти плътно едно до друго, около четиридесет набързо направени легла, повечето заети от хора, които лежаха зловещо неподвижни или се мятаха в пристъп на треска и непоносими болки.
— Лечителят обикновено е тук — каза младият човек. — Аз трябва да се връщам на поста си, затова ви оставям. С лечителя има няколко души, определени да му помагат. Ако не можете да намерите пътя сами, те ще ви отведат обратно в централната сграда.
Вниманието на Джеръл беше погълнато от стаята, на прага, на която стоеше, и той само кимна в отговор. Импровизираната болница беше добре уредена, но от проникналия навсякъде мирис на кръв, немити тела и болести му се догади. Трудно му беше да си представи своя някога толкова придирчив и гнуслив брат на подобно място.
Джеръл спря някакъв войник с прошарена коса и на патерици, който с куцукане минаваше покрай него.
— Има ли тук един човек, лечител, с къдрава коса и кафяви очи? — попита той.
Като чу описанието на Джеръл, върху грозноватото лице на мъжа се изписа израз на уважение.
— Искаш да кажеш лечителя от Елсин — каза войникът. — Той е добър човек. Научи и нашите лечители на туй-онуй. Спаси ми крака, а другите искаха да го отрежат.