Торк зачака мълчаливо, докато тя изяде плодовете и хляба, които щяха да са последното й истинско ядене за няколко дни напред. Като свърши, тя събра бързо малкото си вещи и Торк я поведе по тъмните коридори на Големия дворец и после из улиците на Маткасен, още пусти и тихи в ранния утринен час.
Спряха до малка странична порта. Пазачът дремеше в шапката си, но се събуди стреснато, когато Торк го разтърси за рамото.
— Главния вестоносец! — възкликна той уплашено.
— Отвори портата, глупако! Бързо! — скара му се Торк. Главният вестоносец съпроводи Нарин само до изтритите каменни плочи зад малката порта.
— Който пътува най-бързо, той пътува най-сигурно — очите му потъмняха тревожно, докато изричаше традиционния поздрав при сбогуване между вестоносци.
Нарин не отговори. Тя наблюдаваше разширяващата се сива ивица на хоризонта, благодарна за грижата, проявена от стария вестоносец.
— Ще бъдеш внимателна, нали? — рече той. — Сигурна ли си, че можеш да продължиш до Ануей, вестоносецо?
— Разбира се — изпъна се Нарин гордо. — Неведнъж съм изпробвала силите си. Чувствам се напълно готова.
Торк кимна.
— Пътеката през планините Гороб е определено най-кратката, но и много опасна. Пази се, Нарин от Калинден!
Нарин помисли за дома и приятелите си.
— Ще се пазя, вестоносецо Торк. За това можеш да бъдеш сигурен.
Нарин си спомни тези думи късно следобед, докато внимателно избираше пътя, катерейки се по опасните скали. Пътеката, която беше избрала, едва се забелязваше. Ако високият планински път от Калинден до Маткасен се употребяваше рядко, то тази пътека през планините Гороб беше почти забравена. Само вестоносците, тренирани да помнят всяка незначителна пътека, можеха да знаят този маршрут под стърчащите върхове, които представляваха западната граница на Ерандейн.
Добре, че Торк й даде допълнителна дажба сушено месо и вода. От това, което знаеше за този път, тя не можеше да се надява, че ще намери покрив или нещо за ядене почти до самия Ануей. Месото, водата, кинжалът и лекото, но здраво защитно наметало от кожа от крилото на гракъл, което тя носеше в пояса си, съставляваха целия й багаж. Трябваше да й стигнат през следващите дни.
Леден вятър я пронизваше непрестанно. Почвата под краката й беше суха, твърда и ронлива. Стръмните скали и неравните била бяха от сивкави и червеникавокафяви камъни, по които растяха само храсти и трева на туфи — храната на древоните. Много рядко се забелязваха жилища и то само ниско в долините на планината.
Нарин спря да хапне парче месо и да напълни шишето си с вода от един поток. Пътеката беше много по-трудна от всички, които беше преодолявала досега, като изключим тренировъчните маршрути от времето, когато се учеше, но тя изпита задоволство от напредването си.
Обърната към скалата, тя се наслаждаваше на кратката почивка. Нещо твърдо се заби в кожата й. За миг помисли, че е парче скала, но после осъзна, че това беше съдържанието на малката торбичка, скътана във вътрешния джоб на туниката й. Любопитна да разбере какво точно носеше, тя извади торбичката. Пръстен, беше казал Данет. Пръстен, предназначен за някакъв воин на име Бен Хадар. Странно име, толкова необичайно, че щеше да й помогне да го открие лесно дори в Ануей.
Нарин развърза кесията. Очакваше да види пръстен — печат или скъп брилянт, предназначен за някоя лейди от високо потекло.
Пръстенът, който блесна в ръката й, не приличаше на нищо, което тя някога бе виждала.
Камъкът в средата беше огромен, изрязан във формата на квадрат, млечносин, цвят, който приличаше на небето над нея. Обковът беше от тежко, сложно гравирано злато. Нарин обърна пръстена в ръката си, като го изучаваше внимателно.
Странните знаци, изрязани в обкова, изглеждаха като думи, но не бяха на нито един от езиците, които тя можеше да разпознае. Метална нишка свързваше двата края на вътрешната страна на издигнатото за камъка място. Странно беше да се сложи тази нишка там, където би могла да пореже пръста на този, който го носи. Тя повъртя пръстена няколко пъти, но не можа да открие нищо, което да й подскаже за какво може да служи тази нишка.
Нарин сви рамене, сложи пръстена обратно в торбичката и я върна в джоба на туниката си.
Тя естествено би желала да научи нещо повече за пръстена — откъде е камъкът, кой е този Бен Хадар, но всъщност това нямаше значение за нея. Тя бе поела отговорността само да предаде пръстена. Шансът да научи нещо повече за него беше твърде малък.
Нарин спря още веднъж преди падането на нощта, изяде още едно парче месо от малкия си запас и поспа под символичния покрив на няколко нападали камъка, докато изгря луната. Под лунната светлина тя измина известно разстояние и после пак поспа в тъмните часове преди да се покаже зората.