— Пътнико — извика той, — къде си?
— Тук! В нишата на външната страна на скалата!
Момче, не мъж! Не можеше да очаква голяма помощ от него.
— Древонът може ли да те стигне? — Джеръл знаеше, че гласът му ще привлече вниманието на древона, но се надяваше, че гласът на момчето пък ще обърка животното и то няма да знае коя посока да избере.
— Не, освен ако не си пъхне главата зад скалата отпред на нишата. Но и аз не мога да мръдна.
Джеръл усети следа от страх в гласа.
— Не се опитвай! Нека опитам да го хвана! — това звучеше добре, но какво всъщност можеше да направи?
В този момент мъглата се раздвижи и той почти ясно видя местността под себе си. Древонът беше в центъра на малко плоско място, изравнено случайно от парче скала, откъртило се от големия масив над него.
Животното повдигна голямата си глава с четири предизвикателно стърчащи остри рога. То искаше да определи местоположението на Джеръл, после се извърна към скривалището на момчето.
Джеръл различи стрелата си все още забита в хълбока на звяра. Раната беше кървила доста, защото гъстата бяла рошава козина от тази страна на древона беше сплъстена и червена.
Той виждаше ясно, но този път трябваше да се прицели много точно, за да го убие със сигурност. Най-добре щеше да е, ако успее да се приближи съвсем, за да го промуши с копието.
Трябваше да стигне до древона, без да привлече вниманието му. Пътеката се виеше надолу между големи камъни и щеше да е трудно да маневрира в мъглата. Една стръмна скала, чийто връх беше точно под краката на Джеръл, му позволяваше да се спусне направо, но пък беше прекалено опасно.
— Пътнико — извика той пак, — имам нужда от помощта ти.
Никакъв отговор. Джеръл можеше да се надява само, че момчето си пазеше дъха за нещо по-важно.
— Привлечи вниманието на древона с гласа си! Аз ще се спусна долу, мъглата ще ме скрие. Като се вдигне мъглата, ако въобще се вдигне, ще го убия.
Мъглата обаче отново се спусна и обви всичко. Известно време не се чу никакъв звук, после изведнъж момчето запя. Гласът му беше чист, силен и мелодичен. Колко жалко, че го прахосваше за някакъв древон.
Шумът от стъпките на древона върху камъните показваше, че планът заработи. Изглежда, че момчето успя да привлече вниманието му.
Джеръл сложи на земята лъка, стрелите и ловната си торба с ножа и храната. Те щяха да го затруднят при спускането. След това се плъзна по скалата пред него и докосна с крака си падналото плочесто парче скала, което беше забелязал. Така. Малко по-нататък. Той скочи към скалата и прилепи тялото си към обвития в мъгла камък, за да не се подхлъзне.
Джеръл се изправи в ниската падина, след това внимателно пропълзя към лицевата страна на плочата. Ловните му ботуши не вдигаха никакъв шум, а песента на момчето заглушаваше слабия шум, който дрехите му можеха да предизвикат при ходенето.
За миг изглеждаше, че мъглата ще се разсее отново, но изведнъж тя пак се сгъсти. Джеръл спусна крак там, където предполагаше, че е отвора между скалите, който беше видял отгоре.
Въпреки че не можеше да го види, Джеръл усети миризмата на древона — този тръпчиво — сладък мирис на кръв, наситил въздуха наоколо. Улеснен от примамката, звярът стана нетърпелив. С гневно движение той се насочи към скривалището на момчето. Спря го за миг неочакван удар в една скала. Последвалите звуци накараха Джеръл да предположи, че древонът се е спънал. Той обаче бързо се изправи. Мъжът чу влачещите се стъпки и тогава животното се хвърли пак в посока на момчето.
При първото нападение на древона момчето спря да пее, а когато той се дръпна, то запя отново, дори по-високо. Джеръл не можа да не се усмихне. Този път пееше една кръчмарска песен не много подходяща за годините му.
Джеръл заобиколи последната скала, застана в отвора и насочи копието си. Древонът се виждаше само като огромна сянка в мъглата. Когато нападна, туловището му запълни отвора.
Звярът удари скалата отпред със сила, която разтърси земята наоколо. И отново падна на коленете на предните си крака. Точно в този момент мъглата се вдигна.
Това беше най-големият древон, който Джеръл беше виждал някога. С вик, отекнал във всички околни скали, той се хвърли напред, за да забие копието в дебелата стена от плът, право към сърцето му.
Когато копието прониза дебелата кожа и мускулите под нея и премина между огромните ребра, древонът се изправи на крака и отхвърли с тласък Джеръл. Копието се изплъзна от ръката му. Той залитна, след това се вкопчи в окървавената, сплъстена козина, като се мъчеше да не я изпусне. Древонът се превърна в разярен вихър от жестокост и се отърси от Джеръл, сякаш беше някакво насекомо.