— Това няма никакво значение. Дори ако физическата ми сила не е равна на мъжката, то хитростта и ловкостта ми са дори по-големи.
— Тогава ги използвай, за да разбереш как този Сантар заговорничи против мен. Аз съм твой съпруг. Нима моят живот не е по-важен за теб от твоите мечти за власт?
Преди Ксиант да може да отговори, на вратата се почука рязко. Влезе страж и привлече вниманието им.
— Съветникът Данет иска да говори с вас, Господарю.
— Да влезе — изкомандва Линдаз, доволен от възможността да приключи разговора със съпругата си.
— Господарю Линдаз! — поздрави Данет, като влезе в стаята. Той направи няколко крачки и застана пред стола на Линдаз. — Лейди Ксиант! — добави и се поклони дълбоко, с изискано движение.
— Съветнико! — Ксиант едва кимна в отговор на поздрава.
— Господарю, дойдох — продължи Данет, като се обърна отново към Линдаз, — защото съм обезпокоен от слуховете, които стигнаха до мен.
— Слухове? — Линдаз се намръщи. Ксиант се изви и впери очи в съветника.
— Да, Господарю. Слухове, че диваците ще нападнат Маткасен скоро — въпреки че бе навел верноподанически глава, вниманието му бе съсредоточено върху Линдаз. — Говори се за пристигането на вестоносеца и за неговото послание. Някои казват, че диваците били провокирани и че нападението им над Калинден е само прелюдия към смъртоносна атака на Маткасен.
— Невъзможно! — възклицанието на Линдаз беше примесено с внезапен страх.
— Това е абсурдно — в гласа на Ксиант имаше само презрение.
— Абсурдно, може би, но не и невъзможно — Данет погледна открито към Линдаз, после към Ксиант. — И дори да е невъзможно, слуховете сами по себе си и страховете, предизвикани от тях, могат да доведат до пакости.
Безизразните и наподобяващи на шопар очи на Линдаз се ококориха и той ги впери първо в Данет, а след това в жена си.
— Казвах ви аз! Това е все работа на онзи Сантар! Той…
— Вие сте при нас колко… два месеца, съветнико? — спокойно се намеси Ксиант. Раздразнението й можеше да се забележи само по мигновеното присвиване на устните й. — Вие все още не може да определите страха на нашите хора от диваците. Много от живите още помнят времето, когато диваците за последен път нападнаха Маткасен. Естествено е да тръгнат слухове, но те са напълно безпочвени.
Данет сведе очи почтително, благодарен, че режещите очи на Ксиант бяха приковани върху съпруга й, а не върху него.
— Вероятно сте права, Лейди — промърмори той, — моята грижа беше да бъдете информирани.
— Благодарни сме ви за това — тонът на Ксиант ясно показваше, че е свободен.
— Господарю Линдаз! — Данет се поклони ниско. — Лейди Ксиант!
Той се оттегли към вратата, като пристъпваше гърбом към нея. Точно преди да се обърне, за да излезе, Данет хвърли поглед към Ксиант. Тя наблюдаваше безизразно съпруга си, който в този момент лакомо изливаше в устата си виното от високата чаша. Дори от другия край на стаята Данет можа да забележи, че ръката на Линдаз трепери.
Докато слизаше надолу със спокойната походка, подобаваща на един съветник, мислите на Данет неспокойно запрепускаха из главата му. Как би могъл да използва случайното споменаване на Сантар от Линдаз, за да научи нещо повече? Какво ще каже Джеръл? Какво още би трябвало да направи? Жалко, че вестоносецът вече беше напуснал града.
Момчето беше мъртво. Джеръл се проклинаше, проклинаше неточното си попадение, когато изпрати първата стрела в древона, проклинаше съдбата, която беше изпратила момчето на това място. Той заобиколи огромната червена локва, която се беше образувала от бликащата през гърлото на древона кръв, и бавно пристъпи към окървавените камъни, където лежеше момчето. Масивната глава на древона беше извита към небето, обърната от хватката на момчето към единия рог. Момчето лежеше прободено на скалата. Острият рог бе разкъсал кожената туника. Кръвта беше заляла всичко наоколо и бе невъзможно да се определи коя е изтекла от древона и коя от момчето. Нито животното, нито момчето помръдваха.
Джеръл се наведе над детето и го заоглежда. Изглеждаше твърде младо и твърде крехко, за да се разхожда само в планината. Кожата му бе с лек загар, който показваше, че прекарва много време на открито, но вятърът и слънцето не бяха успели да загрубят кожата му. По бузите му имаше лека розовина, устните бяха сочни, скулите нежно извити, по-скоро като у жена, и не подхождаха на младеж, който убива древони. Чертите на лицето бяха правилни и нежни. На Джеръл му се искаше да види очите, скрити зад притворените клепачи. Миглите бяха необикновено гъсти и дълги, черни като тежката права коса, подрязана равно като житен сноп.